Айзък Азимов - Голото слънце

— Знам, че ви обидих — каза Гладиа, — но не исках. Просто не се сетих. Разбира се, знам, че човек трябва да се съобразява с порядките на другите планети, но тези порядки са толкова ненормални понякога; не точно ненормални — побърза да добави тя. — Нямах предвид това. Искам да кажа странни, разбирате ли, и човек лесно може да забрави. Както забравих да се погрижа за прозорците.

— Всичко е наред — промърмори Бейли.

Сега тя се намираше в друга стая и всички прозорци бяха затъмнени, а светлината имаше онзи малко по-различен и по-приятен оттенък на изкуственото осветление.

— Колкото до другото — продължи тя със сериозен тон, — то е само визуално, нали разбирате. В края на краищата вие нямахте нищо против да разговаряте с мен, когато бях под сешоара, а тогава също не бях облечена.

— Все пак — отвърна Бейли, желаейки тя да спре да говори за това — да ви слушам е едно, а да ви виждам е съвсем друго.

— Тъкмо това искам да ви кажа. Вие не ме виждате. — Тя леко поруменя и сведе поглед. — Сигурно не мислите, че мога да направя подобно нещо, искам да кажа, да изляза гола, ако знам, че някой ме вижда. Това беше просто видеоконтакт.

— Не е ли все същото? — каза Бейли.

— Съвсем не. В момента вие наблюдавате моя образ. Не можете да ме докоснете, нали, нито да ме помиришете, или нещо подобно. Това можете да направите, ако ме виждате. В този момент аз съм най-малко на двеста мили от вас. Как може тогава да е същото?

Това възбуди интереса на Бейли.

— Но аз ви виждам с очите си.

— Не, не ме виждате. Виждате изображението ми. Това е видеоконтакт.

— Нима има разлика?

— Огромна разлика.

— Разбирам.

В известен смисъл разбираше. Не можеше да каже точно каква бе разликата, но в това имаше някаква логика.

Тя каза, накланяйки леко глава:

— Наистина ли разбирате?

— Да.

— Означава ли това, че няма да имате нищо против, ако си сваля халата? — Тя се усмихваше.

Той си помисли: „Шегува се, трябва да го приема само като шега.“ Но на глас каза:

— Недейте, това ще ми отвлича вниманието. Ще поговорим друг път.

— Да остана ли по халат или да сложа нещо по-официално? Питам ви сериозно.

— Няма значение.

— Мога ли да ви наричам с малкото ви име?

— При подходящ случай.

— Как е малкото ви име?

— Елайджа.

— Добре. — Тя се сгуши в един стол, който изглеждаше от твърд материал, едва ли не от керамика, но той плавно поддаде и я обгърна нежно.

Бейли каза:

— А сега на въпроса.

— На въпроса — рече тя.

На Бейли му беше изключително трудно. Не знаеше дори как да започне. На Земята би попитал за името, длъжността, града и сектора на местоживеене, имаше безброй други въпроси, които се задават в такива случаи. В началото навярно щеше да знае и отговорите, но това би улеснило преминаването към по-сериозната част. Би му помогнало да се представи на другия, да обмисли тактиката, с която да постигне нещо повече от догадки.

Но сега? Можеше ли да бъде сигурен в каквото и да е? Самият глагол „виждам“ означаваше различни неща за него и за жената. Колко ли още други думи щяха да бъдат различни? Колко ли пъти щяха да изпадат в недоразумения?

Бейли попита:

— Колко време бяхте женени, Гладиа?

— Десет години, Елайджа.

— На колко години сте?

— Трийсет и три.

Бейли почувствува смътно задоволство. Тя спокойно можеше да бъде на сто трийсет и три.

— Щастлив ли беше бракът ви?

Гладиа изглеждаше смутена.

— Какво точно имате предвид?

— Ами… — За момент Бейли се обърка. Какво ли определение можеше да се даде за щастлив брак? Поточно как ли един соларианин си представяше щастливия брак? Той продължи: — Виждахте ли се често?

— Какво? Надявам се, не. Не сме животни, нали?

Бейли се намръщи.

— Все пак сте живели в едно жилище? Мислех, че…

— Разбира се. Бяхме женени. Но аз си живеех в моята част от къщата, а той — в неговата. Той си имаше своята кариера и това му отнемаше голяма част от времето, а аз си имам моята работа. Осъществявахме видеовръзка, когато беше необходимо.

— Той ви виждаше, нали?

— За тези неща не се говори, но той наистина ме виждаше.

— Имате ли деца?

Гладиа скочи на крака, видимо възмутена.

— Това е прекалено. Всякакви, граници на приличието…

— Един момент. Почакайте! — Бейли удари с юмрук по облегалката на стола. — Не ми създавайте затруднения. Това е разследване на убийство. Давате ли си сметка? Убийство. И вашият съпруг е жертвата. Искате ли убиецът да бъде открит и наказан или не?