Айзък Азимов - Професия

— Слушай, Трев, закъснявам за среща — Джордж заотстъпва, като се стараеше да се усмихва.

— Не, без такива — Тревелян посегна рязко и сграбчи сакото на приятеля си. — Отговори на въпроса ми. Защо се страхуваш да ми кажеш? Какво става с тебе? Недей да тикаш в лицето ми моите грешки, Джордж, след като ти също не можеш да понасяш някой да постъпва с тебе така. Чуваш ли ме?

Той разтърси обезумял Джордж. Младежите се вкопчиха един в друг, политнаха към пода и започнаха да се бият, когато слухът на Джордж бе прорязан от Гласа на Съдбата:

— Хайде стига. Край вече. Прекратете.

Джордж усети в сърцето си оловна тежест, прилоша му. Полицаят сега щеше да запита как се казват, щеше да поиска документите им за самоличност, а той нямаше документи. Щяха да го разпитват и тогава това, че нямаше професия, щеше да лъсне пред всички, пред Тревелян също. И нали приятелят му боледуваше от загубата си, при завръщането си в къщи щеше да разгласи новината — за успокоение на собствените си наранени чувства.

Джордж нямаше да го понесе. Отскубна се от Тревелян и понечи да избяга, но тежката ръка на полицая го задържа за рамото:

— Остани на мястото си. Покажете и двамата документите си за самоличност.

— Аз съм Арманд Тревелян — гласът на Тревелян прозвуча дрезгав, — металург, цветни метали — междувременно търсеше документите си. — Току-що участвах в Олимпиадата. По-добре разберете за оня, полицай.

Джордж погледна към двамата, устните му бяха пресъхнали, гърлото му се бе свило.

— Господин полицай, един момент — прозвуча нечий спокоен и вежлив глас.

— Да, сър? — отстъпи полицаят.

— Този младеж е мой гостенин. Какъв е проблемът?

Джордж се огледа безумно удивен. Оказа се мъжът с посивялата коса, който седеше до него. Сивокосият кимна любезно на Джордж.

Гост? Да не е полудял?

— Тези двамата нарушаваха реда, сър — обясни полицаят.

— Имат ли някакви криминални прояви? Някакви щети?

— Не сър.

— Тогава аз поемам отговорността — възрастният мъж показа някакава малка карта на полицая и служителят на реда моментално се отстрани.

— Ама чакайте — поде възмутен Тревелян, но полицаят се обърна към него:

— Е, какво? Имаш ли някакви обвинения?

— Аз само…

— Тръгвай си. Останалите — разотивайте се.

Събралата се междувременно тълпа неохотно започна да се разпръсква.

Джордж се остави посивелият мъж да го отведе до спирката на регулярния въздухоплавател. На входа се дръпна:

— Благодаря ви, но аз не съм ваш гостенин. (Възможно ли бе да е станала някаква странна грешка?)

— Не беше, но сега вече си — усмихна се Сивата коса. — Да ти се представя, аз съм Ладислас Индженеску, дипломиран историк.

— Но…

— Хайде, няма да имаш неприятности, уверявам те. В края на краищата исках само да ти спестя някои неприятности с полицията.

— Но защо?

— Искаш да знаеш причината? Ами тогава да кажем, че ние сме почтени съграждани, ти и аз. И двамата викахме за един и същи човек, спомни си. Ние, съгражданите, трябва да се поддържаме, дори ако ни свързва само почтеността. Нали? 1 1 На това място произведението в книжното издание прекъсва внезапно. Останалата част е мой приблизителен превод. Бел.Mandor.

И Джордж, без да вярва нито на Инджинеску, нито на самия себе си, все пак влезе в скимера. Превозното средство се издигна във въздуха преди да успее да размисли.

„Това сигурно е някой много важен — внезапно съобрази той. — Полицаят говореше много почтително с него.“

Едва сега си спомни, че пристигна в Сан Франсиско не заради Тревелян, а за да намери достатъчно влиятелен човек, който можеше да осигури преоценка на неговите способности.

Ами ако Инджинеску е именно този, който му е нужен? Дори не трябва да търси!

Кой знае дали всичко не се нареди прекалено удачно… удачно… Но Джордж напразно се самоубеждаваше. На душата му продължаваше да е тревожно.

По време на краткия полет Инджинеску поддържаше неангажиращ разговор, любезно посочвайки забележителносттите на града и разказвайки за другите Олимпиади, които е успявал да посети. Джордж го слушаше разсеяно, хъмкаше неясно, когато Инджинеску млъкваше, а през това време развълнувано следеше направлението на полето.

Ами ако изведнъж се издигнат към отвора в защитния купол и напуснат града?

Но скимерът се снижаваше и Джордж тихо въздъхна с облекчение. В града се чувстваше в по-голяма безопасност.

Скимерът кацна на покрива на някакъв хотел, точно пред вратата, и когато влязоха, Инджинеску попита: