Айзък Азимов: Устройството на ума

— Така ли?

— Ами да. Това е най-странното нещо, което ми се е случвало някога. — Гласът на Вандевантер се сниши до шепот. — По някакъв начин знаех, че пистолетът е бил в ръцете на младежа още когато е влязъл в магазина, и още, че майка му не е имала никакво главоболие. Можеш ли да си представиш някой да лъже така безсрамно за собствената си майка?

Задълбоченото проучване на случая доказа безпогрешния инстинкт на Вандевантер във всяко едно отношение. Младежът наистина разказваше лъжи по адрес на майка си.

От този момент нататък способността на Вандевантер да се оправя с различни случаи нарастваше непрекъснато.

Само след месец той се превърна в ревностна, проницателна и безмилостна машина за разкриване на измами и престъпления.

В полицейския участък следяха с нескрито изумление как обвиняем след обвиняем пропада в опитите си да измами Вандевантер. Никакви оправдания за това например, как крадецът горещо се молел в църквата, когато кутията за волни пожертвования за бедните била задигната, не можеха да издържат на проницателния му разшит. Плановете на адвокати, решили да използват средства от фондовете за сираци, за да ремонтират и подновят канторите си — разбира се, абсолютно по недоглеждане, — биваха моментално осуетени. Счетоводители, които съвсем случайно бяха приспаднали числата на произволен телефонен номер от графата с надпис „Дължими данъци“, падаха в капана на собствените си доводи. Търговци на наркотици, които просто взели петкилограмова торба с хероин от местния ресторант на самообслужване, мислейки я за захар, моментално бяха обезвреждани със силата на логиката.

Започнаха да му викат „Вандевантер победоносния“, а лично комисарят сред ръкоплясканията на всички полицаи връчи на Вандевантер ключ, които пасваше идеално на бравата на тоалетната. Да не говоря за това, че преместиха канцеларията му от едната страна на коридора.

Заслужавах поздравления. Всичко вървеше добре. Сега, когато успехът му бе сигурен, Вандевантер бе готов да се ожени за прекрасната Минерва Шлъмп. Но ето че самата тя се появи на прага на апартамента ми.

— О, чичо Джордж — прошепна тя отпаднало, а гъвкавото й тяло се полюшваше кръшно. Очевидно бе на ръба на припадъка. Вдигнах я, като я притисках силно към тялото си около пет-шест минути, докато обмислях точно на кой стол да я положа.

— Какво има, скъпа моя? — попитах, като бавно се облекчих от товара си и пригладих с ръка дрехите й, та да не са в безпорядък.

— О, чичо Джордж — каза тя, а очите й преливаха от сълзи. — Става въпрос за Вандевантер.

— Да не би да те е шокирал с някакви необичайни и непристойни намерения?

— О не, чичо Джордж. Той е толкова изтънчен, че не би си помислил за такива неща преди женитбата. Аз, естествено, внимателно съм му обяснила, че добре разбирам въздействието на хормоните върху поведението на младите мъже и че съм напълно готова да му простя в случай, че се покаже несръчен. Но въпреки уверенията ми той запазва пълен самоконтрол.

— Какво има тогава, Минерва?

— О, чичо Джордж, той развали годежа ни.

— Това е невероятно! Никога двама души не са си подхождали така добре. И защо?

— Твърди, че говоря… ъ-ъ … неточности.

Устните ми неволно оформиха думите:

— Че си лъжкиня?

Тя само кимна утвърдително.

— Тази ужасна дума не излезе от устата му, но точно това имаше предвид. А само преди няколко часа, тази сутрин всъщност, той ме попиваше с влюбения си поглед на разтапящ се обожател. Попита ме: „Обична моя, винаги ли си ми била вярна?“. И понеже това е така, аз му отвърнах сантиментално: „Вярна като лъча на слънцето, като листчето на розата“. Тогава очите му се присвиха, той ме погледна с ненавист н каза: „Аха, думите ти не отговарят на истината. Ти дрънкаш лъжливи измишльотини“. Като че ли ме удариха с чук. Успях да извикам само: „Вандевантер, единствен мой, какво говориш?“ А той: „Това, което чу. Излъгах се в тебе и трябва да се разделим завинаги.“ И си отиде. О, какво ще правя? Какво ще правя сега? Къде ще намеря другаде такава подходяща партия?

Изрекох, замислено:

— Обикновено Вандевантер не греши за тези неща. Или поне през последните седмици. Изневерявала ли си му?

Бузите на Минерва се обагриха с лека руменина.

— Не съвсем.

— Колко „не съвсем“?

— Ами преди няколко години, когато бях седемнайсетгодишна, целунах един млад мъж. Признавам, че го притисках силно, но това беше само за да му попреча да избяга, а не от някакви лични чувства.