Айзък Азимов - Аз, роботът

— Кога ще започнем всичко това?

— След около пет минути. Да не би да нервничите?

— Не — каза Ронсън, седна и престана да задава въпроси.

Блек се наведе през перилото. Течеха последните минути.

Роботът се раздвижи!

Човешката маса се люшна напред и светлината намаля, та да се очертае и вижда по-добре екранът. Това беше само началното движение на робота. Ръцете му се протегнаха към двигателния лост.

Блек очакваше последната секунда, когато роботът ще притегли лоста към себе си. Минаха му едновременно няколко мисли.

Първо ще има мигновен блясък, който ще означава преминаването през хиперпространството. Полетът ще трае изключително кратко време и корабът няма да се върне точно на изходната си позиция.

После, когато корабът се върне, може да се окаже, че уредите за изравняване на хиперполето са работили недостатъчно прецизно. Роботът може да се върне във вид на купчина старо желязо. Корабът може да се върне в същия вид.

Или изчисленията може да се окажат малко неточни и корабът изобщо да не се върне. Или, което е още по-лошо, Хипербазата може да отлети заедно с кораба и никога да не се върне.

Или… да, разбира се, има и вероятност опитът да излезе сполучлив. Мигновен блясък и корабът отново е на мястото си. Роботът, с непокътнат мозък, ще стане от седалката и ще сигнализира първото успешно пътешествие на човешко творение извън гравитационното поле на Слънцето.

Течеше последната минута.

Настъпи последната секунда и роботът хвана лоста и го потегли силно към себе си.

Нищо!

Никакъв блясък! Нищо!

„Парсек“ стоеше на мястото си.

Генерал-майор Калнър свали фуражката си и избърса запотеното си чело. С тази плешива глава той би изглеждал десет години по-стар, ако вече не изглеждаше така поради напрегнатото изражение на лицето. Беше изминал един час от провала на опита и още нищо не бе направено.

— Как можа да се случи това? Как можа да се случи? Просто недоумявам.

Четиридесетгодишният доктор Майер Шлос, който беше „старейшината“ в младата наука за хиперизлъчванията, каза обезнадежден:

— В теорията не може да има грешка. Готов съм да заложа живота си за това. В кораба е станала някаква техническа повреда. Само това е, нищо друго. — Той повтори последното десет пъти.

— Аз смятах, че всичко е проверено и изпробвано предварително. — И това се казваше не за първи път.

— Изпробвано е, сър, изпробвано е. И въпреки всичко… — Това също не е за първи път.

Двамата седяха в кабинета на Калнър, който не отговаряше на никакви външни повиквания, и не смееха да погледнат третия човек, който беше при тях.

Тънките устни и бледото лице на Сюзън Келвин не изразяваха нищо.

— Можете да се утешавате с това, което вече ви казах — обади се тя със студен глас. — По начало беше съмнително дали ще излезе нещо.

— Сега не е време да подновяваме стария спор — изпъшка Шлос.

— Аз изобщо не споря. „Ю. С. Роботс“ е готова да достави роботи по спесификация на всеки законен купувач. Ние изпълнихме това, което се искаше от нас. Но ви предупредихме, че каквото и да се случи с позитронния мозък, от това едва ли ще могат да се правят изводи за въздействието върху човешкия мозък. Така че няма никакъв спор.

— Велики космосе! — каза генерал Калнър с тон, който обезсилваше това възклицание. — Нека не обсъждаме повече този въпрос!

— Но какво друго можехме да направим? — измънка Шлос, връщайки се въпреки всичко към въпроса. — Докато не знаем определено какво става с мозъка при преминаването през хиперпространството, не можем да отидем напред. Мозъкът на робота поне е в състояние да прави математически анализи. Това все пак е някакво начало, първа крачка. Докато не опитаме… — Той я погледна като обезумял. — Но за вашия робот не става въпрос, доктор Келвин. Ние не се тревожим за него или за позитронния му мозък. По дяволите… — Гласът му се превърна почти в крясък.

Сюзън Келвин го пресече със спокоен равен глас:

— Без истерии, моля. В живота си съм била свидетелка на много кризисни положения и мога да ви кажа, че те не се разрешават с истерия. Искам да ми отговорите на няколко въпроса.

Дебелите устни на Шлос затрепераха, а дълбоко разположените му очи сякаш се дръпнаха още по-навътре, оставяйки сенки наоколо си. Той попита хрипливо:

— Вие разбирате ли нещо от етеротехника?

— Този въпрос е неуместен. Аз съм Главният робопсихолог на корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“. В командната кабина на „Парсек“ седи не друго, а позитронен робот. Както всички такива роботи, той е даден под наем, а не продаден. Така че аз имам пълното право да искам сведения във връзка с всеки експеримент, в който участвува такъв робот.