Айзък Азимов - Аз, роботът

Той събра разпилените листове и излезе сърдит. Донъвън възкликна след него:

— Ето ти тебе! — После се обърна към Пауъл: — Какво ще правим сега?

Пауъл се чувствуваше хем уморен, хем възроден.

— Нищо. Той току-що показа, че може да управлява безупречно станцията. Не зная никой да се е справял така добре с електронна буря.

— Но това не решава нищо. Нали го чу какво каза за Всемогъщия? Ние не можем…

— Виж какво, Майк, той следва указанията на Всемогъщия посредством циферблатите, уредите и диаграмите. Та нали и ние правим същото. В края на краищата това обяснява и неговия отказ да ни се подчинява. Подчинението — това е Вторият закон. А Първият е да се пазят хората от беда. Как би могъл да спаси хората — съзнателно или несъзнателно? Разбира се, като държи лъча на фокус. Той знае, че може да прави това по-добре от нас и ненапразно настоява, че е по-висше същество. Затова и не ни допуска в командната кабина. Това е неизбежно, ако вземеш под внимание Законите на роботиката.

— Ясно, но работата не е в това. Как може да го оставим да продължава своите щуротии — това за Всемогъщия?

— А защо не?

— Къде се е видяло и чуло такова нещо? Как ще му повериш станция, щом не вярва в съществуването на Земята!

— А справя ли се с работата?

— Да, но…

— Тогава да вярва в каквото ще!

С лека усмивка Пауъл се протегна и падна възнак на леглото. И начаса заспа.

Влизайки в лекия скафандър, Пауъл обясняваше:

— Всичко ще бъде много просто. Моделите КТ-1 може да се доставят тук един по един. Те ще бъдат с автоматични изключватели, които ще влязат в действие след една седмица, за да имат време роботите… ъ-ъ-ъ… да усвоят култа към Всемогъщия направо от неговия пророк. После може да ги прехвърляме на други станции и отново да ги съживяваме. За всяка станция са нужни не повече от два…

Донъвън открехна хермошлема и се озъби:

— Стига дрънка! Да се вдигаме оттук, че смяната ни чака. Аз няма да се успокоя, докато не видя Земята и не я усетя под нозете си — само за да се уверя, че тя наистина съществува.

В това време вратата се отвори и Донъвън, като изруга полугласно, затвори хермошлема и сърдито обърна гръб на Кюти.

Роботът се приближи до тях. Гласът му прозвуча тъжно:

— Отивате ли си?

Пауъл кимна отривисто.

— На наше място ще дойдат други.

Кюти въздъхна и въздишката му прозвуча като свистене на вятър през опънати нагъсто проводници.

— Вашият срок изтече и наближава краят ви. Аз очаквах това, но… Впрочем да бъде волята му.

Пауъл се засегна от този сълзлив тон.

— Можеш да си спестиш съболезнованията, Кюти. Нас ни чака Земята, а не краят.

— Толкова по-добре, че мислите така — въздъхна пак Кюти. — Сега разбирам колко мъдро нещо е илюзията. Не бих се опитвал да разколебавам вашата вяра дори да можех.

Той излезе — истинско въплъщение на съчувствието.

Пауъл изруга нещо и направи знак на Донъвън. С куфари в ръце те се отправиха към шлюзовата камера.

Корабът със смяната беше кацнал отвън и Франц Мюлер, който идваше да смени Пауъл, ги поздрави със суха вежливост. Донъвън едва кимна и мина в пилотската кабина, за да поеме управлението от Сам Ивънс.

Пауъл се забави:

— Как е Земята?

На този достатъчно банален въпрос Мюлер даде съответния банален отговор:

— Все още се върти.

— Чудесно — каза Пауъл.

Мюлер го погледна.

— Между другото момчетата от „Ю. С. Роботс“ измислиха нещо ново. Комплексен робот.

— Какво?

— Това, което казах. Вече е сключен голям договор. Този модел е точно това, което ни трябва за мините на астероидите. Един главен робот и шест субробота. Като ръката и пръстите.

— Преминаха ли вече изпитанията? — попита нетърпеливо Пауъл.

— Доколкото разбрах, чакат вас — усмихна се Мюлер.

Пауъл стисна пестници.

— По дяволите, ние се нуждаем от почивка.

— И ще я получите. Можете да разчитате на двуседмична отпуска.

Мюлер надяваше тежките ръкавици, готвейки се да поеме работата тук. Гъстите му вежди се сбърчиха.

— Как се справя нашият робот? Дано работи добре, иначе няма да го пусна да припари до уредите

Пауъл не отговори веднага. Той измери с поглед надменния прусак — от късо подстриганата коса на упоритата строга глава до краката, събрани като при команда „мирно“. И изведнъж усети как го облива вълна от чиста радост.

— Роботът е съвсем на място — каза бавно той. — Мисля, че няма да имаш много грижи с уредите.

Той се ухили и влезе в кораба. Мюлер щеше да остане тук няколко седмици.