Айзък Азимов - Аз, роботът

Донъвън бутна силно най-близкия робот.

— Ставай! — изрева той.

Макар и бавно, роботът се подчини. Фотоелектрическите му очи гледаха с укор Земния човек.

— Няма друг всемогъщ освен Всемогъщия и КТ-1 е неговият пророк — каза роботът.

— А?

Донъвън усети върху себе си погледа на двадесет чифта механични очи. Двадесет метални гласа издекламираха тържествено:

— Няма друг всемогъщ освен Всемогъщия и КТ-1 е неговият пророк!

— Боя се — намеси се Кюти, — че моите приятели се подчиняват сега на по-висше същество от теб.

— По дяволите! Махай се оттук! С тебе ще си уредя сметките после, а с тези говорещи кукли — още сега.

Кюти поклати бавно тежката си глава.

— Извинявай, но нещо не ти е ясно. Това са роботи, което означава мислещи същества. Сега, след като им открих истината, те припознават Всемогъщия. Всички роботи. А мен наричат пророк. — Той сведе глава. — Разбира се, аз съм недостоен, но може би…

Едва сега Донъвън успя да си поеме дъх и реши да се възползва от това.

— Такава ли била работата? Браво! Чудесно! Колко мило! Но слушай какво ще ти кажа, желязна маймуно! Няма никакъв Всемогъщ, няма никакъв пророк и няма никакво съмнение кой заповядва тук. Ясно ли ти е? А сега — марш навън! — изрева неистово той.

— Аз се подчинявам само на Всемогъщия.

— По дяволите твоят Всемогъщ! — Донъвън се изплю. — Това за Всемогъщия. А ти прави, каквото ти казвам!

Кюти не каза нищо, останалите роботи също мълчаха, но Донъвън усети как напрежението изведнъж се засилва. Студеният червен пламък в неподвижните очи потъмня, а Кюти стоеше като истукан.

— Кощунство! — прошепна той и гласът му звънна от вълнение.

Кюти запристъпва към Донъвън и той за пръв път усети страх. Роботът не може да изпитва гняв — но очите на Кюти бяха непроницаеми.

— Съжалявам, Донъвън — каза роботът, — но след това не може да останеш повече тук. Отсега нататък на теб и на Пауъл ви се забранява да влизате в командната кабина и в машинното.

Той спокойно даде знак с ръка и в същия миг два робота хванаха здраво Донъвън. Той не можа да каже дори гък, усети само как го вдигнаха и го понесоха бързо по стълбата.

Със стиснати юмруци Грегъри Пауъл се мяташе напред-назад из каюткомпанията. После погледна с безсилна злоба затворената врата и се обърна сърдито към Донъвън:

— За какъв дявол ти трябваше да плюеш?

Потънал дълбоко в креслото, Майк Донъвън удари ядно двете странични облегалки.

— А какво трябваше да правя с това електрифицирано чучело? Нямам намерение да отстъпвам пред някаква машинария, която съм сглобил със собствените си ръце.

— Да, разбира се — отвърна кисело Пауъл, — а да седиш тук, варден от два робота пред вратата — това не е отстъпване, нали?

— Чакай само да се върнем в базата — изръмжа Донъвън. — Някой ще си плати за това. Тези роботи трябва да ни се подчиняват. Това е Вторият закон.

— Защо само да повтарям едно и също? Истината е, че не ни се подчиняват. И вероятно има някаква причина за това, която ще разберем твърде късно. Между другото знаеш ли какво ще стане с нас, когато се върнем в базата?

Той се спря пред креслото и погледна сърдито Донъвън.

— Какво?

— А, нищо особено. Само двайсет години в мините на Меркурий. Или пък в затвора на Церера.

— Но за какво говориш?

— За наближаващата електронна буря. Знаеш ли, че центърът й ще премине точно през нашия лъч към Земята? Аз тъкмо бях изчислил това, когато роботът ме измъкна от стола.

Донъвън изведнъж пребледня.

— Велики Сатурн!

— И знаеш ли какво ще стане с лъча — защото бурята ще беснее, както си иска? Той ще подскача като бълха. И ако при уредите няма друг освен Кюти, господ да е на помощ на Земята. И на нас.

Пауъл още не беше свършил, когато Донъвън заблъска бясно вратата. Тя се отвори и той политна навън, за да се блъсне в неподвижната стоманена ръка, която му преграждаше пътя.

Роботът погледна равнодушно задъхания припрян Земен човек.

— Пророкът заповяда да не излизате. Моля ви!

Роботът го бутна с ръка и Донъвън политна назад. В това време от другия край на коридора се зададе Кюти. Той даде знак на роботите да се отдалечат, влезе и затвори тихо вратата след себе си.

Задъхвайки се от яд, Донъвън се нахвърли на Кюти:

— Това вече минава всякакви граници! Ти ще си платиш за тази комедия!

— Моля те, не се гневи — отвърна кротко роботът. — Рано или късно това трябваше да се случи. Вашите функции са изчерпани.

— Моля? — изправи се Пауъл. — Как да разбираме това?