Айзък Азимов - Избирателно право

Норман предполагаше, че по този начин си спестява не само бурните (и завистливи?) поздравления на приятели, но и нечуваното давление на продавачите, надушили изгодата, както и лукавата любезност на политиците от цялата страна… Навярно дори и смъртните заплахи от неизбежните маниаци…

На вестниците сега им бе забранено да посещават дома му, за да го предпазят от обременяващото напрежение, а телевизията бе кротко, но решително изключена под шумните протести на Линда.

Матю помърмори и остана в стаята си; Линда, след първия порив на вълнение, се намуси и захленчи, защото не можеше да напуска дома; Сара разпредели времето си между задълженията по приготвянето на храната за настоящия момент и плановете за бъдещето; а депресията на Норман живееше и нарастваше, подхранвайки сама себе си.

Вторник, утрото на четвърти ноември 2008 година най-после дойде. Това беше Денят на изборите.

Закуската тази сутрин беше твърде ранна, хранеше се само Норман Мюлер, при това съвсем механично. Дори душът и бръсненето не успяха нито да го върнат към реалността, нито да променят неговата убеденост, че и с тях, и без тях той си е все мръсен.

Дружелюбният глас на Хендли правеше всичко възможно, за да вдъхне малко повече топлота на сивото и неприветливо утро. (Прогнозата за времето обещаваше облачен ден с изгледи за дъжд преди обяд.)

— Ще държим дома обграден, докато господин Мюлер се върне, но след това ще ви освободим от тежестта си — каза Хендли, агентът от тайните служби бе надянал пълната си екипировка, която включваше пистолети и тежки месингови кобури.

— Вие изобщо не ни бяхте в тежест, господин Хендли — усмихна се превзето Сара.

Норман изпи две чаши кафе, попи влагата от устните си със салфетка, надигна се и каза смутено:

— Аз съм готов.

Хендли също се изправи:

— Много добре, сър. А на вас, госпожо Мюлер, ви благодаря за сърдечното гостоприемство.

Бронираната кола забръмча из пустите улици. Те бяха доста пусти дори и за този час от утрото.

— Винаги спират движението по нашия маршрут, откакто бомбеният атентат за малко не провали изборите Леверет 92-ра — отбеляза Хендли.

Когато колата спря, агентът от секретните служби, както винаги внимателен, помогна на Норман да слезе от нея и го поведе към подземен проход, покрай чиито стени стояха на пост войници.

Влязоха в ярко осветена стая, където трима мъже, облечени в бели униформи, ги посрещнаха усмихнато.

— Но това е болницата — прозвуча рязко гласът на Норман.

— Няма никакво значение — бе готов веднага отговорът на Хендли. — Причината е тази, че болницата има необходимите условия.

— Ами тогава какво следва да правя аз?

Хендли кимна. Един от тримата мъже в бяло се приближи към тях:

— Аз ще поема вече нещата, агент.

Хендли поздрави сдържано и излезе от стаята.

Мъжът в бяло продължи:

— Няма ли да седнете, господин Мюлер? Аз съм Джон Полсън. Главен специалист по изчисленията с компютър. Това са Самсон Левин и Петер Дорогобуш, моите асистенти.

Норман се ръкува сковано с всичките. Полсън бе средно висок, с меки черти на лицето, от което усмивката не слизаше, както изглежда. Той беше с тупе, което се забелязваше от пръв поглед, и носеше старомодни очила с пластмасова рамка. Докато разговаряха, си запали цигара. (Норман отказа предложението му да запали заедно с него.)

— Преди всичко, господин Мюлер, искам да знаете, че ние не бързаме — каза Полсън. — Искаме да останете с нас цял ден, ако е необходимо, само за да свикнете с всичко, което ви обкръжава и да забравите всякаква мисъл за нещо необикновено тук, нищо клинично няма, ако ме разбирате какво имам предвид.

— Всичко е наред — отговори Норман. — Иска ми се само това да свърши колкото е възможно по-скоро.

— Разбирам какво изпитвате. Но от друга страна искаме да осъзнавате ясно точно какво става. Преди всичко Мултивак не е тук.

— Не е? — въпреки цялото си напрежение, той все пак с нетърпение бе очаквал да види Мултивак. Казваха, че е дълъг половин миля и висок три етажа, че петдесет техници се движат непрекъснато по коридорите вътре в него. Той бе едно от чудесата на света.

Полсън се усмихна:

— Не. Той не е миниатюрен, както вероятно сте чували. Разположен е под земята и много малко хора знаят точно къде се намира. Би трябвало да разбирате причините, след като той е нашето най-голямо богатство. Повярвайте ми, изборите не са единственото нещо, за което го използваме.

Норман си помисли, че съвсем се е разбъбрил, но в същото време бе заинтригуван: