Айзък Азимов - Избирателно право

Той дори смекчи тона си:

— Виждаш ли, Линда, преди около четирийсет години всеки винаги гласуваше. Ние искахме да решим кой да бъде новият президент на Съединените щати. Демократите и републиканците определяха по един свой представител и всеки можеше да каже кого избира. Когато изборният ден приключваше, брояха колко хора са искали демократите и колко — републиканците. Който имаше повече гласове, печелеше. Разбираш ли?

Линда кимна в знак на съгласие:

— И как всички тия хора са знаели за кого да гласуват? Мултивак ли им е казвал?

Матю смръщи вежди и погледна сурово детето:

— Те сами преценяваха по съвест, момиче.

Внучката се отдръпна от дядо си и тогава той смекчи отново тона си:

— Аз не ти се карам, Линда. Но, разбираш ли, някога по цяла нощ преброяваха гласовете на хората, защото всички очакваха резултата с нетърпение. Затова бяха изобретени специални машини, които можеха да прегледат част от гласовете на първите избиратели и да ги сравнят с гласовете от същите райони в предишните години. По такъв начин машината можеше да изчисли какъв ще бъде крайният резултат и кой ще бъде избран. Разбираш ли?

— Като Мултивак — кимна тя.

— Първите компютри бяха много по-малки от Мултивак. Но после взеха да се появяват големи и те вече можеха да определят как ще завършат изборите, като им трябваха все по-малко и по-малко гласове. Така най-накрая бе построен Мултивак, който може да свърши цялата работа според гласуването на един единствен човек.

Линда се усмихна, защото чу най-после нещо познато от тази история и каза:

— Това е хубаво.

— Не, не е хубаво — намръщи се Матю. — Не искам една машина да ми казва как съм бил искал да гласувам само защото някакъв шегаджия в Милуоки е решил, че е против използването на повече гласове при изчисляването на резултата. Може пък да ми се иска да гласувам надолу с главата, защото така ще ми е хубаво. А може би не искам изобщо да гласувам. Може и…

Линда изведнъж се плъзна от коленете му на пода и взе да бие отбой, защото видя на вратата майка си.

Сара бе все още с палто и дори не бе имала време да си свали шапката — припряна, останала почти без дъх, тя се сопна на детето:

— Дръпни се, Линда. Не се пречкай в краката на майка си.

След което се обърна към Матю и докато махаше шапката от главата си и приглаждаше косите си, каза:

— Ходих у Агата.

Баща й я изгледа критично, без дори да издаде и звук в отговор на това заявление и потърси опипом вестника си.

— Знаеш ли какво каза тя? — продължи Сара, разкопчавайки палтото си.

Матю разпъна шумно вестника, показвайки, че иска да чете, но все пак отговори:

— Не ме е грижа.

— Стига, татко… — Сара, обаче, не можеше да си позволи точно сега да се разгневи, защото нямаше време, трябваше да каже какво е научила, а баща й бе единственият слушател подръка. Затова продължи: — Както знаеш, мъжът на Агата — Джо — е полицай. Той казва, че миналата нощ в Блумингтън е пристигнал цял един камион с тайни агенти.

— Не са дошли за мене.

— Не разбираш ли, татко? Агенти от секретните служби, а ние сме пред избори. В Блумингтън .

— Може би разследват банков обир.

— В града не е имало банков обир от години… Татко, ти си непоправим.

След миг Сара се оттегли демонстративно.

Норман Мюлер също не прие новината с кой знае какъв интерес:

— Хайде сега, Сара, как така Джо, мъжът на Агата, е разбрал, че те са агенти от секретните служби? — запита той спокойно. — Те не се разхождат с лични карти, залепени на челата им.

Но на следващата вечер, на първи ноември, тя вече можеше да каже триумфално:

— Направо всеки в Блумингтън очаква гласоподавателят да е някой местен човек. В новинарската емисия по блумингтънското видео кажи-речи така бе съобщено.

Норман стана неспокоен. Не можеше да го отрече, а и сърцето му се бе свило тревожно. Ако гръмотевицата на Мултивак наистина улучеше Блумингтън, това щеше да означава купища журналисти, шоу програми по видеото, туристи, всякакви… неподозирани дразнители. Норман обичаше спокойния установен ред на живота си, докато сега отдалечените доскоро дандании в политиката щяха да се окажат неприятно близко.

— Всичко това са слухове. Нищо повече — реагира той.

— Ами тогава почакай и ще видиш. Просто почакай и ще видиш.

Както се развиваха нещата, време за чакане явно нямаше, защото звънецът на вратата зазвъня настоятелно и когато Норман Мюлер отвори и каза „Да?“, един висок мъж с мрачен израз на лицето запита: „Вие ли сте Норман Мюлер?“