Айзък Азимов - Развъждане на хора…

— Ами тогава кажете ми, та и аз да зная тайните Ви. Ще се чувствам като член на кабинета.

— Вие ще знаете много повече. Слушайте, доктор Блаущайн. Да ви обясня на достъпен език. Досега военните разработки бяха осъществявани напълно равностойно и за нападателни, и за отбранителни оръжия. Изглежда някога в класификацията на военното дело е имало ясен и непоклатим уклон в насока нападение. Така е от изобретяването на барута. Но много бързо започнали да се появяват и защитните оръжия. Средновековният въоръжен конник, облечен в железни доспехи, се превръща в съвременен войн в самоходен танк. Каменните бойници стават бетонни бункери. Всичко е едно и също, както в древността, добре го разбирате, само с времето снаряжението става с няколко степени по-сложно.

— Много добре. Чудесно ми обяснявате. Когато се появява атомната бомба, идва ерата на още по-сложно снаряжение, нали? Бетонът и стоманата не стават за защита.

— Точно така. Ние не можем да правим все по-дебели и по-дебели стени. Не ни достигат здрави материали. Затова се налага да се откажем от тях изцяло. При ядрено нападение трябва да се осланяме на защитата на самия атом. Ние ще използваме енергията, силовото поле.

— И какво точно е това силово поле? — запита внимателно Блаущайн.

— Де да можех да Ви кажа. Сега то съществува единствено на хартия. Енергията трябва така да бъде канализирана, че да създава стена без никакви материали. Така е на теория. На практика, обаче, ние не знаем как да го направим.

— Става дума за стена, през която не може да се премине, нали? Дори атомите да не могат да проникнат през нея.

— Дори и атомните бомби. Тя ще бъде зависима единствено от количеството енергия, с която ще я захранваме. На теория тази стена е недосегаема дори от радиацията. Тя ще отразява гама лъчите. Мечтата ни е да създадем постоянен защитен екран около градовете. С минимална мощност. На практика той няма да черпи никаква енергия. После може да бъде включен на максимална мощност за части от милисекундата под въздействието на късовълновата радиация. Да кажем, че радиацията от разпадането на плутония е достатъчна, за да стане той определящ в една ядрена война. Всичко това е възможно на теория.

— А защо ви е Ролсън?

— Защото той е единственият, който може да превърне теорията в практика, ако този процес изобщо е осъществим. Всяка минута сега е равна на дни. Знаете каква е международната ситуация. Атомният щит трябва да се появи преди началото на атомната война.

— Толкова голяма вяра ли имате в Ролсън?

— Толкова, колкото не мога да имам в никой друг. Този мъж е невероятен, доктор Блаущайн. Той винаги е прав. Никой не знае как го постига.

— Навярно е интуиция — психиатърът изглеждаше неспокоен. — Мислене, което надминава обикновените човешки възможности. Така ли е?

— Нямам претенции, че разбирам какво е това.

— Тогава нека да поговоря още веднъж с него. Ще Ви кажа какво съм разбрал.

— Добре — Грант се изправи с намерението да си тръгва, но изглежда го осени някаква мисъл. — Исках да знаете, докторе, че ако не направите нищо, Комисията възнамерява да вземе доктор Ролсън от Вас.

— И да опита лечение с друг психиатър ли? Ако пожелаят да го направят, аз няма да им преча, разбира се. Но според мен нито един уважаващ себе си лекар няма да твърди, че е възможно скорошно оздравяване.

— Навярно няма да има друго лечение. Той сигурно ще бъде върнат на работа.

— Ето това вече, доктор Грант, аз няма да допусна. Няма да постигнете нищо с него. Ако го направите, смъртта му е сигурна.

— Така и така нямаме никаква полза от него.

— Но в този случай има поне някакъв шанс, нали?

— Надявам се. И, между другото, не споменавайте, че съм Ви говорил нещо за отвеждането на доктор Ролсън оттук.

— Няма. Благодаря Ви за предупреждението. Довиждане, доктор Грант.

— Последния път се държах много глупаво, нали докторе? — запита Ролсън начумерен.

— Искате да кажете, че не вярвате в онова, което ми казахте?

— Вярвам! — Ролсън целият се разтрепери от горещото желание да потвърди възгледите си.

Не можеше да остане на мястото си и се втурна към прозореца. Блаущайн се завъртя на стола, за да не го изпуска от очи. Ролсън не би могъл да скочи, защото на прозореца имаше решетка. А стъклото бе непробиваемо.

Навън бе вече тъмно и започваха да изгряват звездите. Ролсън ги гледа известно време като омагьосан от чара им. После се извърна рязко към Блаущайн и посочи с пръст небето: