Айзък Азимов - Развъждане на хора…

— Всяка една звезда е инкубатор. Те запазват желаната от тях температура. Различни експерименти — различна температура. А планетите, които ги обкръжават, са гигантски култури, които съдържат различни хранителни смески и различни форми на живот. Експериментаторите са пестеливи… няма значение какви същества са. Те отглеждат различни форми на живот в тази особена тръба за изпитания. Динозаври сред влажен тропически климат, както и нас самите сред глетчери. Те обръщат Слънцето накъдето си поискат, а ние се опитваме да измислим някаква стройна система от физични закони. Физика! — устните му се разпънаха в нещо като усмивка. Зъбата усмивка.

— Разбира се, не е допустимо Слънцето да бъде обърнато по нечие желание — обади се Блаущайн.

— А защо не? То е като нагревателен елемент на печка. Вие мислите, че бактериите знаят кое поражда топлината, която стига до тях? Кой знае? Може би те също имат свои теории. Може би си имат своите обяснения за космическите катастрофи, как от сблъсъците между светещите кълба се образуват нишките на стъклениците на Петри. Може би те смятат, че съществува някакъв щедър създател, който им доставя храна, топлина и им казва: „Плодете се и се множете!“

И ние се размножаваме като тях, без да имаме представа защо. Подчиняваме се на така наречените закони на природата. А те не са нищо друго, освен нашата интерпретация за неразгаданите сили, които ни въздействат.

Сега те провеждат най-големия си експеримент. Той продължава вече двеста години. През седемнайсти век, доколкото си спомням, решили да развият механиката в Англия. Ние наричаме това Техническа революция. Тя започва с усвояването на парата, минава през електричеството, после идват атомите. Интересен експеримент, но доста е напреднал, а не може повече да продължава. Ето защо те ще трябва да предприемат драстични мерки, за да го прекратят.

— И как ще го направят? — запита Блаущайн. — Имате ли представа?

— Вие питате мен как те ще завършат експеримента. Вие наблюдавате днешния свят и можете все пак да ме питате кое ще унищожи нашия технически век. Цялата ни Земя се страхува от ядрена война и би направила всичко, за да я предотврати, но в същото време цялата Земя живее със страха, че ядрената война е неизбежна.

— С други думи експериментаторите подготвят ядрена война, независимо дали ние я искаме или не, за да разрушат техническите ни постижения и да започнат наново. Така е, нали?

— Да, това е логично. Когато стерилизираме някой инструмент, даваме ли на бактерията да разбере откъде идва убийствената горещина? Или за какво е предназначена тя? Съществува някакъв начин, по който експериментаторите могат да повишат температурата на нашите емоции, някакъв начин, по който те могат да ни направляват и който ние не можем да проумеем с нашите възможности.

— Кажете ми — прекъсна го Блаущейн, — затова ли искахте да умрете? Защото си мислите за унищожението на цивилизацията, което ни предстои и за това, че то не може да бъде предотвратено ли?

— Не искам да умра — каза Ролсън. — Не трябва да умра. — В неговите очи се таеше страдание. — Докторе, ако Вие имахте една култура от бактерии, които са много опасни и ако Вие трябваше да ги държите под абсолютен контрол, кажете, не бихте ли ги импрегнирали в една среда от агар-агар, пеницилин, не бихте ли ги държали на достопочтено разстояние, подредени в кръг, отстоящи от центъра на иноколуцията? Всички бактерии, които са отдалечени много от центъра, ще умрат. Вие може би нямаше да имате нищо против особените бактерии, които ще бъдат убити, Вие може би дори не знаете, че някои бактерии са се разпространили надалече в пространството. Това нещо може би е станало напълно автоматично.

Докторе, съществува един пеницилинов кръг, който заобикаля нашите интелекти. Когато ние отстоим твърде далеч, когато проникнем в истинското значение на собствената ни екзистенция, ние ще сме проникнали в пеницилина и ще трябва да умрем. Това става бавно… но е трудно да останем живи.

Той се усмихна тъжно. След това добави:

— Мога ли сега да се върна в стаята си, докторе?

Доктор Блаущейн отиде до стаята на Ролсън около обяд на следващия ден. Стаята му се стори много малка и безлична. Стените бяха сиви от уплътнителния материал, с който бяха тапицирани. Пружината на леглото лежеше направо на изолирания с уплътнителен материал под. В стаята нямаше нищо метално, нищо, което можеше да бъде използвано като острие, с което да се разкъса плътта на тялото. Дори ноктите на Ролсън бяха изрязани до живеца на пръстите.