Айзък Азимов - Зелените нишки

Капитан Лоринг наливаше внимателно. Това беше малък празник. След два часа щяха да са готови, а за два дни щяха да са отново на Земята.

— Убеден ли си, че зелената нишка е сетивният орган? — попита той.

— Да — каза Уейс. — Опитите бяха проведени при трудни условия, но бяха успешни.

Капитанът се усмихна сдържано:

— „При трудни условия“ — може и така да се каже. Аз никога не бих поел риска, който ти пое, за да ги проведеш.

— Глупости. Всички ние — на борда на този кораб, сме герои, доброволци, изобщо — велики хора! Тромпети, военна музика, фанфари! Ти също пое риска да дойдеш тук.

— Ти пръв мина през енергийната бариера.

— В това нямаше особен риск — каза Уейс. — Аз обгарях земята пред себе си, и освен това бях с подвижна бариера около себе си. Глупости, капитане, всички ще си вземем медалите, когато се върнем, нека ги вземем без степенуване.

Млъкнаха, за да отпият.

— Да налея ли? — попита капитанът.

— Не, благодаря. Вече пих повече, отколкото трябва.

— Тогава — последно — за пътуването. — Той вдигна чаша по посока на планетата Сейбрук, която вече не се виждаше. Само слънцето й изглеждаше като светла звезда в илюминатора. — За зелените нишки, които откри Сейбрук.

Уейс кимна.

— Късметлия. Ние, разбира се, ще забраним тази планета.

— Това ми изглежда недостатъчно — каза капитанът. — Винаги може да се случи някой да кацне случайно и да не притежава проницателността и смелостта на Сейбрук. Представи си, че не взриви кораба си като него! Представи си, че се върне в някое населено място!

Капитанът говореше сериозно и мрачно.

— Мислиш ли, че те някога биха създали собствен междупланетен транспорт?

— Съмнявам се. Но нямаме никакви гаранции, разбира се. Те просто имат съвсем други интереси. Доколкото знаем, на планетата не съществува дори каменна брадва.

— Надявам се, че си прав. О, Уейс, би ли отделил малко време на Дрейк?

— Този от Галактик Прес?

— Да. Щем се върнем, историята за планетата Сейбрук ще се публикува и аз мисля, че е по-добре да не я драматизират. Помолих Дрейк да се посъветва с тебе — ти си биолог, и то с голям авторитет. Имаш ли нещо против?

— За мен ще бъде удоволствие.

Капитанът уморено затвори очи и поклати глава.

— Главоболие ли имаш?

— Не. Просто си мислех за бедния Сейбрук.

Той беше уморен от кораба. Преди малко се почувствува за миг като преобърнат наопаки. Това го обезпокои и той потърси обяснение у Мислещите.

Изглежда корабът беше преминал огромно разстояние. Мислещите бяха радостни. Беше уморен от кораба — толкова безполезен беше той. Фрагментите бяха умни в своите рамки, но това беше само мярка за тяхното нещастие, в края на краищата. Това, което не можеха да намерят у себе си, те се бореха да открият в неживата материя. В своето несъзнателно търсене на съвършеното те строяха машини, бродеха в пространството, търсеха, търсеха…

Той знаеше, че тези същества никога няма да открият докрай това, което търсеха. Поне дотогава, докато не им го дадеше. Той потрепера при тази мисъл.

Съвършенство!

Фрагментите нямаха дори представа за това. „Съвършенство“ е бедна дума! В своето невежество те дори биха се съпротивлявали срещу него. Като кораба, който дойде пръв. В него имаше много Мислещи.

С каква радост беше посрещнат първият кораб на планетата! Той си спомняше силния шок, когато разбраха, че гостите са фрагменти, а не съвършени. Шокът премина в съжаление, а съжалението — в действие. Не беше ясно как точно щяха да се включат в общността, но нямаше никакво колебание. Те яко живо същество беше свещено и място за него щеше да се намери — за всички, от големите Мислещи до малките бактерии.

Но беше допусната грешка. Не бяха анализирали правилно начина на мислене на фрагментите. Мислещите разбраха какво бяха направили и то никак не им хареса. Те се страхуваха, не разбираха.

Изградиха първо бариера, а по-късно се самоунищожиха, взривиха кораба си. Нещастни, глупави фрагменти.

Този път, обаче, щеше да бъде различно. Щяха да бъдат спасени, независимо от желанието им.

Джон Дрейк не би признал охотно, но той беше твърде горд с умението си да работи с фототипа. Имаше портативен модел, който представляваше тъмна пластмасова дъска — шест на осем, с цилиндрични издатини на двата края, които придържаха рулото тънка хартия. Машината влизаше в тъмнокафяв кожен калъф, снабден с ремък, който я придържаше към колана — върху единия хълбок. Цялото нещо тежеше около половин килограм.