Айзък Азимов - Инкубатори

— Самият Президент на Съединените Щати би имал проблеми с влизането, а? — каза Блаущайн.

— Прав сте, ако дойде без предупреждение.

Те се качиха с асансьора на дванайсетия етаж. Канцеларията, в която влязоха, гледаше с прозорците си в три посоки. Тя беше звукоизолирана и снабдена с климатична инсталация. Мебелите от орех блестяха с полировката си.

— Моите почитания — каза Блаущайн. — Тук е като кабинет на някой от борда на директорите. Науката се превръща в голям бизнес.

Грант се оглеждаше смутено.

— Знам, но парите на правителството изтичат лесно, а е трудно да убедиш конгресмена за важността на работата ти, докато самият той не я види, помирише и пипне.

Блаущайн седна и почувства как тапицираното кресло бавно потъва надолу.

— Д-р Елууд Ралсън се съгласи да се върне на работа — каза той.

— Чудесно! Надявах се, че ще ми кажете точно това. Надявах се това да е целта на Вашето искане да се видите с мен — вдъхновен от новината, Грант предложи на психиатъра цигара, която той отказа.

— И все пак — каза Блаущайн — той си остава един много болен човек. Трябва да се грижите добре за него и да го държите под око.

— Разбира се, разбира се.

— Не е толкова просто, колкото си мислите. Искам да Ви посоча някои от проблемите на Ралсън, така че да разберете наистина колко деликатна е ситуацията.

Той продължи да говори, а Грант слушаше в началото с интерес, а сетне и с удивление.

— Но в такъв случай той не е с всичкият си — в заключение каза Грант.

Д-р Блаущайн сви рамене.

— Зависи как разбирате понятието „луд“. Това е лоша дума, по-добре не я употребявайте. Той има своите илюзии, естествено. Дали ще повлияят на особения му талант — това никой не знае.

— Във всеки случай нормален човек не би…

— Моля, моля. Нека не се впускаме в дълга дискусия за психиатричните дефиниции на нормалност и така нататък. Просто човекът е заблуден и аз не бих се заел да променям убежденията му. Това е така, защото ми беше дадено да разбера, че особените му възможности се крият в начина, по който намира решение на проблемите. Това е така, нали?

— Да. Длъжен съм да го призная.

— Е, как тогава Вие и аз можем да го съдим? Нека Ви попитам: имахте ли самоубийствени импулси?

— Не мисля.

— А другите учени тук?

— Не, разбира се, че не.

— Бих Ви предложил, докато трае проучването на силовото поле, учените стриктно да бъдат под наблюдение тук и у дома си. Дори смятам за добра идеята те да не си отиват вкъщи. Стаи като тази биха могли да се пригодят за жилища.

— Да спят в службата? Никога няма да се съгласят.

— О, да. Но ако не им споменете истинската причина, а им кажете само „от съображения за сигурност“ те ще се съгласят. „Съображения за сигурност“ е чудесна фраза в днешно време, не мислите ли? Само че Ралсън трябва да бъде наблюдаван повече от другите.

— Естествено.

— Всичко това е маловажно. Има нещо, което би ме заинтересувало в случай, че теориите на Ралсън се окажат правилни. Засега не им вярвам. Това са илюзии, но какво в ума на Ралсън, в миналото му, в живота му го е накарало да повярва в тези заблуди? Никой не може да отговори веднага. Ще са нужни години на системни психоанализи, за да се стигне до отговора. А когато се намери, Ралсън вече няма да може да бъде излекуван. Междувременно можем да направим някои предположения. Той е имал нещастно детство, в което по един или друг начин се е срещнал със смъртта. Като добавка той никога не е бил близък с другите деца, а като възрастен — с други хора. Ралсън не е можел да търпи бавния начин на възприемане у тях. Каквато и разлика да е имало между неговия ум и умовете на останалите, тя е построила стена между тях, по-здрава от силовото поле, което се опитвате да конструирате. Към причините може да се причисли и това, че той никога не е имал възможност да се наслади на нормален сексуален живот. Никога не се е женил, никога не се е влюбвал. Не е трудно да видим, че той компенсира отказа да бъде приет от неговата социална среда с възприемане на мисли, в които другите хора са по-посредствени от него самия. Което, разбира се, е истина донякъде. Има много страни на човешката индивидуалност, но не във всяка една Ралсън е по-добър от другите. Другите хора, които са по-склонни да виждат само посредственото, точно както него, не приемат превъзходството му. За тях той ще бъде странен, чудат, дори смешен, което пък още повече кара Ралсън да доказва колко мизерен и непълноценен е човек. Как по-добре би могъл да направи това, освен като покаже, че човечеството е просто бактерия в ръцете на други по-висши същества, които експериментират с него? И тогава импулсите му за самоубийство биха били диво желание да се освободи напълно от човешкото у себе си, да спре идентификацията с тези мизерни същества, които го заобикалят. Виждате ли?