Айзък Азимов - Инкубатори

Ралсън стана.

— Здравейте!

— Здравейте, д-р Ралсън. Мога ли да говоря с Вас?

— Тук ли? Но тук не мога да Ви предложа никакъв стол.

— Не се безпокойте. Ще постоя прав. При моята работа е добре за седалищните ми части да стоя понякога прав. Д-р Ралсън, аз мислих цяла нощ за това, което ми казахте вчера и в предишните дни.

— И сега идвате да ме избавите от онова, което Вие мислите за заблуда.

— Не. Просто искам да Ви задам няколко въпроса и евентуално да отбележим някои неща във Вашите теории които… простете ми… не сте дообмислили.

— О?

— Виждате ли, д-р Ралсън, откакто ми обяснихте теориите си, аз знам това, което и Вие знаете. И все пак аз не изпитвам нужда от самоубийство.

— Вярата е нещо много по-голямо от интелекта, докторе. Трябва да повярвате с цялото си същество. Нещо, което Вие не правите.

— А не допускате ли, че по-скоро това е адаптационен феномен?

— Какво искате да кажете?

— Вие не сте биолог, д-р Ралсън. И въпреки че сте наистина брилянтен физик, не се отнасяте към всичко с респекта, който отдавате на бактериалните култури, използвани от Вас като аналог. Вие знаете, че е възможно бактериите да развият склонност към устойчивост на пеницилин или към почти всяка бактериална отрова.

— Е, и?

— Експериментаторите, които са ни създали, са работели с човечеството от много поколения насам, нали? И този специален вид, който те са култивирали за два века, не показва признаци за внезапна смърт. По-скоро това е един жизнен и много инфекциозен вид. По-старите култури са били ограничени в единични градове или в малки райони и са съществували само едно-две поколения. Този вид обаче е пръснат по цялото земно кълбо. Това е един наистина много инфекциозен вид. Не мислите ли, че той може да придобие имунитет срещу пеницилина? С други думи методите, които експериментаторите използват, за да ни изтрият от лицето на Земята, няма вече да работят така добре.

Ралсън поклати глава.

— На мен ми действат.

— По-скоро, защото Вие сте нерезистивен. Или пък сте се натъкнали на твърде висока концентрация пеницилин. Помислете за всички онези хора, които се опитват да се противопоставят на ядрените ракети и да установят някаква форма на международно правителство и дълготраен мир. Усилията им се удвоиха през последните години.

— Те няма да спрат неизбежната ядрена война.

— Не, но може би е нужно само още малко усилие. Хората, борещи се за мир, не се самоубиват. Все повече и повече от тях добиват имунитет към експеримента. Знаете ли какво правят в лабораториите?

— Не искам да знам.

— Трябва да знаете. Опитват се да изобретят силово поле, което ще спре атомната бомба. Д-р Ралсън, ако аз култивирам вирулентни и патологични бактерии дори при най-строг контрол, съществува опасността, че някой ден мога да сложа началото на епидемия. Може да сме бактерии, но ние сме опасни за тях. В противен случай не биха ни изтривали толкова грижливо след всеки експеримент. Те не бързат, нали? За тях хиляда години са като един ден. Ала с времето те разбират, че ние сме извън културата, преминали пеницилина, твърде късно е за тях да ни спрат. Те ни оставят на атома и ако съумеем да си попречим един на друг за използването му, ще можем дори да напуснем експеримента.

Ралсън се изправи. Беше с около инч и половина по-висок от Блаущайн.

— Наистина ли работят по силовото поле? — попита той.

— Опитват се. Но имат нужда от Вас.

— Не! Не мога!

— Те се нуждаят от Вас, понеже Вие виждате онова, което е очевидно за Вас. То не е така очевидно за тях. Запомнете, това е вашата помощ, иначе… това ще бъде поражение — експериментаторите ще спечелят.

Ралсън направи няколко бързи крачки и спря взирайки се в празната облицована стена.

— Но поражение ще има — измънка той. — Ако построят силовото поле, това ще означава смърт за всички тях, преди работата да е завършена.

— Някои от тях, а може би всички вероятно са имунизирани. Но те ще се опитат.

— Ще се опитам да им помогна — каза Ралсън.

— Все още ли искате да се самоубиете?

— Да.

— Но няма да се опитате да го направите, нали?

— Няма, докторе — Ралсън стисна устни. — Но трябва да бъда наблюдаван.

Блаущайн изкачи стъпалата и представи пропуска си на пазача в кабинката. Вече беше проверен на предишната врата, но пропускът и подписът му бяха разгледани внимателно още веднъж. След миг пазачът се оттегли в малката будка и вдигна телефона. Отговорът явно го задоволи, защото Блаущайн продължи пътя си и след половин минута стисна ръката на д-р Грант.