Айзък Азимов - Камъче в небето

— Полковник, — извика не по-малко разгневено Секретарят — готов съм да остана при вас, докато този човек бъде изслушан от Прокуратора — ако наистина това иска. Обвинението в предателство е нещо доста сериозно и аз държа репутацията ми да бъде чиста, когато отново се върна сред хората си. За мен ще бъде чест да докажа, че съм лоялен към Прокуратора и Империята, на която служа.

— Възхищавам се на постъпката ви, сър — рече одобрително полковникът — и ви уверявам, че дори аз не бих могъл да се държа по-доблестно на ваше място. Вашият народ може да се гордее с подобен представител. Ще опитам да се свържа с Прокуратора.

Арвардан не каза нищо, когато го поведоха обратно към килията.

Избягваше да среща погледите на останалите. Известно време седя неподвижно, захапал побелелия си юмрук.

— Е? — попита Шект.

Арвардан поклати глава.

— Май развалих всичко.

— Какво си направил?

— Изпуснах си нервите, обидих полковника и накрая не постигнах нищо… Не ме бива за дипломат, Шект. — Той сви рамене, а сетне продължи възбудено, завладян от желанието да се защити срещу възможни обвинения: — Какво можех да сторя? Балкис вече бе разговарял с полковника — как да му се доверя? Ами ако му е обещал, че ще му запази живота? Ако и той участва в заговора? Знам че звучи глупаво, но нямах право да рискувам. Затова настоявах да се срещна с Ениус.

Физикът подскочи, пресече нервно стаята и запита:

— И какво — ще дойде ли Ениус?

— Предполагам. Едно обаче не разбирам — лично Балкис помоли за това.

— Балкис помолил да дойде? Значи Шварц е прав.

— Така ли? И какво казва Шварц?

Седнал в койката си Шварц забеляза, че другите го гледат и вдигна безпомощно рамене.

— Улових мислите на Секретаря, когато го преведоха по коридора край нашата врата. Наистина е разговарял доста продължително с офицера, за когото говореше.

— Зная.

— Но не долових и следа от предателство в ума на този офицер.

— Тогава — поклати глава Бел — грешката е моя. Ще си сърбам попарата, когато дойде Ениус. Ами Балкис?

— Не почувствах нито тревога, нито страх в ума му — само омраза. И тази омраза е фокусирана главно върху нас, задето сме го заловили и сме го довели тук — въпреки волята му. Наранили сме жестоко самочувствието му и той възнамерява да си върне. Долових няколко доста живописни картинки, които си представяше в момента. Вижда се като герой, който собственоръчно поставя галактиката на колене, въпреки опитите ни да го спрем. Ще ни остави още малко да потичаме, а после смята да ни смаже и да тържествува над нас.

— Искаш да кажеш, че е готов да изложи на риск своите планове, мечтите си да погуби Империята, само за да си поиграе с нас? Това е лудост.

— Зная — кимна Шварц. — Той е луд.

— И вярва, че ще успее?

— Вярва.

— Шварц, само ти можеш да ни помогнеш. Ти и твоята дарба. Слушай сега…

Но Шект поклати глава.

— Не Арвардан, вече обсъдихме въпроса с Шварц — след като ти излезе. Дарбата, с която разполага и която не е в състояние дори да опише, все още не се поддава на нужния контрол. Може да зашемети човек, дори да го парализира, в редки случаи — да го убие. В състояние е и да контролира някои по-големи групи мускули въпреки волята на субекта. Но само това. Спомни си Секретаря — Шварц го принуди да ходи, но не съумя да се справи с гласните връзки. Не можеше дори да възстанови координацията му, за да го накара да управлява колата. На няколко пъти за малко да изгуби равновесие. Следователно, няма да успеем да поставим под контрол Ениус, за да го накараме да издаде някоя заповед, камо ли да я напише. Вече мислих за това, както виждаш… — Шект поклати глава и замълча.

Арвардан почувства, че го завладява отчаяние.

— Къде е Пола? — запита уплашено той.

— Спи отзад.

Искаше му се да я събуди… да я докосне… Толкова много неща му се искаха в този момент.

Арвардан погледна часовника си. Наближаваше полунощ — оставаха не повече от тридесет часа.

Малко след това се унесе, събуди се отново, пак заспа и призори отвори очи. Никой не дойде при тях през целия ден, имаше чувството, че душата му се е свила на топка.

Арвардан погледна часовника си. Отново наближаваше полунощ, оставаха само шест часа.

Огледа се, с безпомощен поглед. Най-сетне бяха всички — включително и Прокураторът. До него стоеше Пола, стиснала китката му с топлите си пръсти, а на лицето й се четеше умората и изтощението от последните часове — нищо на този свят не би могло да го разгневи повече от тази гледка.