Айзък Азимов - Камъче в небето

Лейтенантът нареди нещо на войниците си. Двама от тях дотичаха и издърпаха доста грубо Арвардан, а Секретарят се свлече на седалката. От ъгъла на устата му се стичаше тъмна струйка кръв. На бузата на Арвардан също аленееше кърваво петно.

Арвардан се изправи и приглади косите си с разтреперана ръка. Сетне посочи с пръст Секретаря и каза:

— Обвинявам този човек в конспирация срещу Имперското правителство. Настоявам за незабавна среща с коменданта.

— Оставете на нас да преценим, сър — отвърна с официален тон лейтенантът. — Ако не възразявате, последвайте ме — всички.

Наложи се да чакат няколко часа. Настаниха ги в относително чисто помещение. За първи път от дванадесет часа насам имаха възможност да се нахранят, което и направиха, въпреки тревогите си. Получиха възможност дори да се изкъпят.

Ала въпреки това, отвън стоеше охрана. Накрая Шварц заспа, а Арвардан погледна въпросително Шект. Ученият поклати глава.

— Не можем — каза той. — Човешката издръжливост си има граници. Не виждаш ли, че е напълно изтощен. Нека спи.

— Остават ни само тридесет и девет часа!

— Зная — ще чакаме.

Вратата се отвори и в стаята прозвуча хладен, надменен глас:

— Кой от вас твърди, че е имперски поданик?

— Аз… — Арвардан скочи — Аз съм…

Той млъкна, разпознал влезлият. На лицето на офицера бе застинала неприветлива усмивка. Лявата му ръка все още бе неподвижна — като спомен от последната им среща.

— Бел, — извика Пола — това е офицерът… от универсалния магазин.

— Същият, на когото господинът счупи ръката — кимна влезлият. — Името ми е лейтенант Клауди. Да, вече се познаваме. Значи вие идвате от Сириус, така ли? И въпреки това, сте се сдушили с тези тук. В името на галактиката, колко низко може да падне човек! Виждам, че момичето още е с вас. — Той ги огледа и произнесе отчетливо: — Земна повлекана!

Лицето на Арвардан пламна, той понечи да се хвърли, после се сдържа. Сега не беше моментът…

— Мога ли да се срещна с полковника, лейтенант? — произнесе той, стараейки се да запази самообладание.

— Полковникът, опасявам се, е зает.

— Да не искате да кажете, че е извън града?

— Не съм го казал. Мога да се свържа с него — ако въпросът наистина не търпи отлагане.

— Така е… Мога ли да видя дежурния офицер?

— В момента аз съм дежурния офицер.

— Тогава повикайте полковника.

В отговор лейтенантът бавно поклати глава.

— Не мога да го сторя, докато не ме убедите, че се налага.

Арвардан трепереше от негодувание.

— В името на галактиката, престанете да си играете с мен! Въпрос е на живот и смърт.

— Наистина ли? — Офицерът размаха безгрижно малка пръчица. — Бихте могли да поискате от мен аудиенция.

— Добре… Чакам.

— Казах — бихте могли.

— Мога ли да получа аудиенция, лейтенант?

— Само ако се помолите — усмихна се ехидно лейтенантът. — Смирено. Пред момичето.

Арвардан преглътна и отстъпи назад. Пола постави ръка на рамото му.

— Моля те, Бел. Не бива да го ядосваш.

— Бел Арвардан, — поде с пресипнал глас археологът — смирено моли за аудиенция дежурния офицер.

— Е, зависи — рече лейтенант Клауди.

Той пристъпи напред и с бързо, неочаквано движение зашлеви Бел през лицето, без да обръща внимание на превръзката.

Арвардан изпъшка болезнено и с мъка се сдържа да не извика.

— Миналия път това никак не ви хареса — отбеляза лейтенантът. — Сега май нямате нищо против?

Арвардан мълчеше.

— Разрешавам аудиенция — каза офицерът.

Четирима войници обкръжиха Арвардан. Лейтенантът ги поведе.

Шект и Пола бяха сами, ако се изключи спящият Шварц.

— Не го чувам вече, а ти? — попита Шект.

Пола поклати глава.

— Аз също — от известно време. Но, татко, нима мислиш, че ще стори нещо на Бел?

— Едва ли — отвърна бащата. — Не забравяй, че Бел не е като нас. Той е гражданин на Империята и не могат да го подлагат на унижения… Ти го обичаш, нали?

— О, татко. До болка. Глупаво е, зная.

— Разбира се, че е глупаво. — Шект се усмихна горчиво. — Той е благороден човек. Но какво може да направи? Може ли да остане с нас, да живее на нашата планета? Може ли да те отведе у дома? Да представи едно земно момиче на приятелите си? На семейството?

Пола плачеше.

— Зная. Дано всичко да свърши съвсем скоро.

Шект скочи на крака, сякаш последната фраза му бе припомнила нещо.

— Не го чувам… — повтори той.

Говореха за Секретаря. Балкис беше затворен в съседната стая, откъдето продължително време се чуваше доста ясно как крачи гневно напред-назад. Само че от известно време насам стъпките му бяха утихнали.