Айзък Азимов - Немезида

Марлейна отново облиза устни и се усмихна. Когато интелектът й беше доловен, той можеше да бъде оценен като прекрасен. Тя ликуваше и помисли с презрение за момичетата, които имаха само… външност.

Гласът в главата й каза:

— Тази мисъл лична ли беше?

Марлейна отговори почти на глас.

— Да.

— Мога да доловя разлика. Няма да отговарям на личните ти мисли.

Марлейна почувства желание да бъде похвалена.

— Много модели ли си виждал?

— Долавял съм много, откак вие чо-веците дойдохте.

Не беше сигурен за думата — помисли Марлейна. Гласът не реагира и това изненада Марлейна. Изненадата беше лично чувство, както Марлейна установи, след като помисли за това, но тя не си я беше белязала като лична предварително. Може би личните неща са си лични, независимо дали го съзнаваш или не. Гласът беше казал, че долавя разлика и това явно беше вярно. Личало си по модела.

Тук гласът отново не отговори. Тя трябваше специално да попита, за да покаже, че това не лична мисъл.

— Извинявай, по модела ли личи? — Не беше нужно да уточнява. Гласът знаеше за какво говори.

— Личи по модела. Всичко личи по твоят модел, защото е така добре създаден.

Марлейна буквално измърка. Получи похвалата си. Редно беше да върне комплимента.

— Но сигурно и твоят е добре създаден.

— Той е различен. Моят модел е пространен — Той е прост във всяка точка, а сложен само като цяло. Твоят поначало е сложен. В него няма простота. И е различен от този на останалите от твоя вид. Другите са — заплетени. С тях не може да се влезе във връзка — да се общува. Едно пренареждане е пагубно, структурата е крехка. Аз не знаех това. Моят модел не е крехък.

— А моят?

— Не. Твоят се приспособява.

— Ти си се опитвал да общуваш и с други, нали?

— Да.

Епидемията на Еритро. (Не последва отговор. Това беше лична мисъл.)

Тя затвори очи и съзнателно простря мисълта си, опитвайки се да установи източника на този чужд разум, който достигаше до нея. Тя правеше това по някакъв начин, който сама не разбираше, вероятно погрешен, а може би изобщо не го правеше. Чуждият разум можеше да се присмее на нейната несръчност — ако изобщо можеше да се смее.

Не последва отговор.

— Мислѝ за нещо — помисли Марлейна.

— За какво да мисля? — автоматично отвърна мисълта. Не идваше от никъде. Не идваше оттук или оттам или от другаде. Идваше от вътре в главата й.

Тя помисли (ядосана от собственото си неумение):

— Кога долови модела на моя разум?

— На новия контейнер с човешки същества.

— На Ротор?

— На Ротор.

Изведнъж тя разбра.

— Ти си ме искал. Ти си ме викал.

— Да.

Естествено. Иначе защо ще иска да ходи на Еритро? Защо беше гледала Еритро с такъв копнеж в деня, когато Оринел дойде при нея за да и каже, че майка й я търси?

Тя стисна зъби. Трябва да продължи да пита:

— Къде си?

— Навсякъде.

— Ти ли си планетата?

— Не.

— Покажи ми се.

— Ето ме.

И изведнъж гласът имаше посока.

Тя се загледа в поточето и внезапно осъзна, че докато беше разговаряла с гласа в главата си, поточето е било единственото нещо, което е усещала. Не беше съзнавала нищо друго около себе си. Сякаш съзнанието й се беше затворило, за да изостри своята чувствителност към единственото нещо, което го изпълва.

А сега мъглата се вдигна. Водата клокочеше по камъните и правеше мехурчета над тях; на място, белязано от няколко такива мехурчета, образуваше малък водовъртеж. Мехурчетата се завъртаха и се пукваха, докато се образуваха нови и очертаваха фигурата, която като цяло не се променяше, но отделните й детайли никога не се повтаряха.

След това мехурчетата безшумно се пукнаха едно по едно и водата стана напълно гладка, но продължи да се върти. Как виждаше въртенето, след като водата беше гладка? По леките проблясъци по повърхността от розовата светлина на Немезида водата се въртеше и Марлейна виждаше това, тъй като отблясъците образуваха дъги, които докато се въртяха и сливаха оформяха спирали. Очите й бяха приковани във водата и следяха бавните извивки, които изрисуваха окарикатурено лице с две тъмни петна за очи и цепка за уста.

То ставаше все по-ясно, докато тя наблюдаваше очарована.

Добиваше очертание и накрая се получи лице, което гледаше нагоре към нея с празни очи и въпреки това беше достатъчно истинско, за да го познае.

Това беше лицето на Оринел Пампас.

Като се опитваше да гледа на нещата спокойно, Сийвър Дженар каза бавно и замислено: