Айзък Азимов - Немезида

Бяха казали, че на следващия ден ще вали и Марлейна си мислеше колко приятно би било да е навън и да наблюдава дъжда. Сигурно ще плющи в малкото поточе, ще намокри камъните и ще направи почвата мека и кална.

Беше стигнала до един плосък камък близо до поточето. Избърса го с ръка и седна на него внимателно, загледана как течащата вода се вие около камъните в поточето и си мислеше, че дъждът ще прилича на душ.

Цялото небе ще бъде като душ, изпод който няма да мога да изляза. Дойде й наум, че може би ще има проблем с дишането.

Не, това не е възможно. На Земята валеше през цялото време — или поне често — но тя не беше чувала някой да се е удавил в дъжда. Не, щеше да е като душ. Човек може да диша под душа.

Дъждът, обаче, нямаше да е горещ, а тя обичаше горещ душ. Тя размишляваше лениво. Навън беше много тихо и много спокойно и тя можеше да си почива без някой да я вижда, да я гледа, нямаше никой, когото да трябва да тълкува. Беше чудесно да не трябва да тълкува.

Каква ли щеше да бъде температурата му? На дъжда. Защо да не е със същата приятна температура като Немезида? Марлейна, разбира се, щеше да се измокри, а когато човек излиза от душа целия мокър, винаги е студено. Дъждът щеше да намокри и дрехите й.

Не, щеше да е глупаво да стои облечена под дъжда. Човек не влиза под душа с дрехи. Когато завали, хората сигурно си събличат дрехите. Това беше единственото смислено нещо.

Само че — къде си оставят дрехите? Когато си взимаш душ, си слагаш дрехите в чистачката. Тук на Еритро можеш да ги сложиш под някой камък или да си направиш малка къщичка, в която да си държиш дрехите когато вали. В края на краищата какъв смисъл има да се носят дрехи когато вали?

Или когато грее слънце?

Когато е студено, разбира се, ти се иска да ги носиш. Но в топло време…

Тогава защо хората на Ротор носят дрехи, след като там винаги е топло и чисто? В басейните, разбира се, не ги носят, което напомни на Марлейна, че младите хора със стройни и добре оформени тела се разсъбличат първи и последни се обличат.

А хората като Марлейна просто не свалят дрехите си на обществени места. Може би затова хората носят дрехи. За да крият телата си.

Защо интелектът няма форми, които човек може да покаже? Всъщност има, но на хората това не им харесва. Те обичат да гледат добре оформени тела, но извръщат глава пред добре оформен интелект. Защо?

Тук на Еритро, обаче, където нямаше хора, тя можеше да съблече дрехите си когато времето позволяваше това и да се освободи от тях. Нямаше кой да я сочи или да й се присмива.

Всъщност тя можеше да прави каквото си поиска, тъй като разполагаше с цял един уютен свят, един празен свят, един сам-самичък свят, който я заобикаляше и обгръщаше като голямо меко одеало — просто тишина.

Тя усети, че се отпуска. Тишина. Дори мислите й шепнеха за да не я нарушават.

Тишина.

И Марлейна се изправи. Тишина?

Но тя беше излязла, за да чуе отново онзи глас. Този път без да пищи. Без да се страхува. Къде беше гласът?

И сякаш го призова, сякаш му подсвирна…

— Марлейна!

Сърцето й трепна.

Тя се стегна. Не трябваше да издава признаци на уплаха или безпокойство. Просто се огледа, след което изрече съвсем спокойно:

— Къде си, моля?

— Не е — нужно — нужно да ви — вибрираш въздуха — да говориш!

Това беше гласът на Оринел, но съвсем не говореше като него. Звучеше така, сякаш му беше трудно да говори, но скоро ще се усъвършенства.

— Ще се усъвършенствам — каза гласът.

Марлейна не беше казала нищо. И сега не каза нищо. Просто изрече наум: Не е нужно да говоря. Трябва само да си мисля.

— Нужно е само да се приспособиш. Вече го правиш.

— Но аз те чувам да говориш.

— Аз приспособявам твоя модел. Това създава у теб впечатлението, че ме чуваш.

Марлейна леко облиза устни. Не трябва да допуска да се уплаши, трябва да е спокойна.

— Няма нищо, от което — когото — каквото да се плашиш — каза гласът, който не беше точно гласът на Оринел.

Тя помисли:

— Ти чуваш всичко, нали?

— Това смущава ли те?

— Да.

— Защо?

— Не искам да знаеш всичко. Искам някои мисли да си останат само за мен.

(Тя се опита да не мисли за това, че може би другите хора искат от нея същото, че искат чувствата им да останат скрити, но Марлейна знаеше, че тази мисъл ще бъде прочетена в момента, в който се опита да не си я помисля).

— Но твоят модел е различен.

— Моят модел?

— Моделът на твоят разум. Другите са объркани, заплетени. Твоят е прекрасен.