Айзък Азимов - Океаните на Венера

— Не сме имали случай — отвърна сухо Лъки. Бигман пристъпи бързо към другата маса, взе едно грахово зърно, топна го в черната мазнина и се върна при аквариума. Той задържа зърното съблазняващо над водата, а В-жабата мушна безкрайно внимателно човката си над повърхността и клъвна лакомото късче от пръстите му.

— Видяхте ли това? — попита той.

— Малката палавница — усмихна се Морис като на детски трик. — По цял ден ядат тази храна. Отбележете как лакомо я налапа.

В-жабата сладко хрускаше храната. Една черна трохичка се изплъзна от човката и краката на малкото същество веднага се сгънаха отново, когато се спусна на дъното. Човката се разтвори и трохичката беше уловена.

— Какво е това вещество? — попита Лъки.

— Грахово зърно, потопено в грес — отвърна Морис. — Тя е голям деликатес за тях, както захарта за нас. Те трудно намират някога чист въглеводород в своята естествена среда, а така много го обичат. Дори не бих се изненадал, ако се оставят да бъдат заловени само за да се доберат до него.

— Между другото, как се ловят?

— Когато траулерите събират своите морски водорасли, между тях винаги има В-жаби, както също и други животни.

— Хей, Лъки, нека и ние с теб си вземем една… — започна разпалено Бигман, но бе прекъснат от влизането на двама пазачи. Между тях стоеше един дългучест млад рус мъж.

Лъки скочи на крака.

— Лу, Лу, стари приятелю! — извика той и усмихвайки се му подаде ръка.

За момент изглеждаше, че другият ще отговори. В очите на новодошлия проблесна радостна искра, но тя бързо избледня. Ръцете му останаха отпуснати и неподвижни.

— Здравей, Стар — отвърна той с безизразен глас.

Лъки неохотно отдръпна ръката си.

— Не съм те виждал, откакто се дипломирахме.

Той направи пауза. Какво можеше да каже човек на един стар приятел?

Русият член на Съвета изглежда почувствува нелепостта на положението.

— Оттогава станаха някои промени — каза той с черен хумор, кимайки отривисто към пазачите от двете си страни, а после продължи, свил конвулсивно тънките си устни — Защо дойде? Защо не стоя настрана? Помолих те за това.

— Не мога да стоя настрана, когато приятел е в опасност, Лу.

— Чакай, докато бъдеш помолен за помощ.

— Мисля, че си губите времето, Лъки — каза Морис. — Вие мислите за него като за член на Съвета. Намеквам ви, че той е ренегат.

Пълничкият венерианин изрече думата през стиснатите си зъби и тя изплющя като камшик. Евънс бавно почервеня, но не каза нищо.

— Нуждая се от неопровержимо доказателство преди да призная каквато и да е подобна дума по отношение на члена на Съвета Евънс — каза Лъки, натъртвайки на „члена на Съвета“.

Той седна и известно време наблюдава своя приятел със сериозно изражение на лицето, докато Евънс гледаше настрана.

— Доктор Морис, помолете пазачите да напуснат. Аз ще нося отговорност за безопасността на Евънс.

Морис повдигна учудено вежди и след като помисли малко ги отпрати с ръка.

— Ако нямаш нищо против, Бигман, мини за няколко минути в съседната стая. Нали ще го направиш?

Бигман кимна и излезе.

— Лу, вече сме само тримата тук: Ти, аз и доктор Морис — трима членове на Съвета. Предлагам да започнем отначало. Взе ли класифицираните данни, касаещи производството на мая, от тяхното място в папките?

— Да — отвърна Лу Евънс.

— В такъв случай трябва да си имал някакво основание да го сториш, нали? Какво е то?

— Виж какво, аз откраднах документите. Казвам откраднах. Толкова признавам. Какво искаш повече? Нямах основание да го сторя. Просто ги откраднах. Сега остави тази работа. Махай се от главата ми и ме остави на мира. — Устните му трепереха.

— Искахте да чуете неговата защита, Лъки — каза Морис. — Това е всичко. Той няма никаква.

— Знаеш, предполагам, че е имало инцидент в заводите за мая скоро след като си взел тези документи, включващ точно вида мая, който те са третирали.

— Зная всичко това — каза Евънс.

— Как си го обясняваш?

— Нямам никакво обяснение.

Лъки внимателно наблюдаваше Евънс, търсейки някаква следа от добродушния, обичащ забавленията и притежаващ стоманени нерви младеж, който познаваше така добре в Академията. С изключение на мустаците, които бе пуснал в съответствие с венерианската мода, човекът, който Лъки виждаше сега, приличаше на този от спомените му, поне доколкото се отнасяше до неговата външност. Същите Дълги кокалести крайници, късо подстригана руса коса, ъгловата заострена главичка и атлетично тяло. Но иначе? Очите на Евънс се движеха неспокойно от място на място, пресъхнали му устни потрепваха, а ноктите му бяха наядени и нащърбени.