Айзък Азимов - Голямото слънце на Меркурий

— Велика Галактико! — възкликва Лъки леко усмихнат. — Короната! Разбира се! Трябваше да се досетя!

— За какво? — извика Бигман. — Какво става? Хей, Майндс! Хайде, казвай!

— Обърнете се — каза Майндс. — Застанали сте с гръб към нея.

Всички се извърнаха. Лъки подсвирна тихо през зъби, а Бигман възкликна от изненада. Майндс не каза нищо.

Част от хоризонта се открояваше рязко на фона на една перлена област от небето. Всяка неравност в тази част на хоризонта беше ясно очертана. Над него небето излъчваше мека светлина, отслабваща с височината и стигаща до една трета по пътя към зенита. Светлината се изливаше на бледи потоци.

— Това е короната, мистър Джонс — каза Майндс.

Дори изненадан, Бигман не забравяше своята собствена концепция за благоприличие.

— Наричайте ме Бигман — измърмори той. После рече: — Искате да кажете короната около Слънцето ли? Не знаех, че е толкова голяма.

— Простира се на един милион мили и дори повече — каза Майндс, а ние сме на Меркурий, най-близката планета до Слънцето. Точно в този момент сме само на тридесет милиона мили от него. Вие сте от Марс, нали?

— Там съм роден и израснал — отвърна Бигман.

— Е, ако точно в този момент можехте да видите Слънцето, щяхте да забележите, че е тридесет и шест пъти по-голямо, отколкото когато го гледате от Марс. Същото се отнася и за короната му. Освен това е и тридесет и шест пъти по-ярко.

Лъки кимна. Слънцето и короната му, гледани оттук, са девет пъти по-големи, отколкото се виждат от Земята, като там короната се забелязваше само в периодите на пълно слънчево затъмнение.

Е, Майндс съвсем не беше излъгал. Имаше какво да се види на Меркурий. Лъки се опита да си представи цялата корона и Слънцето, което тя огражда и което сега бе скрито зад хоризонта. Гледката би била великолепна!

— Хората наричат тази светлина Белия призрак на Слънцето — продължи Майндс с нескривана горчивина в гласа.

— Харесва ми — каза Лъки. — Определението е чудесно.

— Чудесно ли? — попита яростно Майндс. — Не мисля така. На тази планета има безброй легенди за призраци. Тя носи нещастие. Тук никога нищо не е вървяло както трябва. Мините пропадаха… — гласът му стана провлечен.

Нека се поуспокои, помисли Лъки и попита на глас:

— Къде е феноменът, който трябваше да видим, Майндс?

— А, да. Налага се малко да повървим. Не е далеч, като се има предвид гравитацията, но трябва да гледате в краката си. Тук нямаме пътища, а мъждукането на короната може да бъде много объркващо. Предлагам да включите светлината на шлема.

Докато говореше, той пусна своята и над лицевото прозорче изскоча един лъч, който превърна земята в груба черга на жълти и черни ивици. Другите двама също включиха светлините и трите фигури потеглиха напред с дебело изолираните си обувки. Във вакуума те не вдигаха шум, но чувствуваха във въздуха леките вибрации на скафандрите, предизвиквани от всяка стъпка.

Докато вървеше, Майндс изглежда размишляваше за планетата.

— Мразя Меркурий — каза той с нисък, напрегнат глас. — Тук съм вече от шест месеца, равняващи се на две меркуриански години и ми се повдига от него. Отначало не мислех, че ще се задържа повече от шест месеца, а ето че времето изтече без да свърша нищо. Нищо. Всичко тук е наопаки. Меркурий е най-малката планета и е най-близо до Слънцето. Към него е обърната винаги само едната му страна. Някъде там — ръката му се залюля в посока на светещата корона — е Огряната от Слънцето страна, където на места става достатъчно горещо, за да се стопи олово или заври сяра. А там, в другата посока — махна отново с ръка той, — е единствената планетна повърхност в цялата Слънчева система, която никога не вижда Слънцето. Всичко на това място е отвратително.

Той направи пауза, за да прескочи една пукнатина, широка шест фута — остатък от много отдавнашно меркуротресение, който не можеше да се заличи без вятър и атмосферни влияния. Майндс скочи несръчно като землянин, който дори на Меркурий живее при изкуствената гравитация под купола на Обсерваторията.

При тази гледка Бигман цъкна неодобрително с език. Двамата с Лъки извършиха скока като просто удължиха крачка.

Изминаха още четвърт миля.

— Можем да го видим оттук — отсече Майндс. — Дошли сме точно навреме.

Той спря и се полюшна напред, разпервайки ръце, за да запази равновесие. Бигман и Лъки спряха с лек подскок, от който се вдигна струя чакъл.

Светлината от шлема на Майндс угасна. Той посочи с ръка. Бигман и Лъки също загасиха своите светлини. Там, в тъмнината, накъдето сочеше Майндс, се виждаше малко бяло петно с неправилна форма. Беше много ярко. Толкова изгаряща слънчева светлина Лъки не бе усещал никога на Земята.