Айзък Азимов - Луните на Юпитер

— Ще бъдем готови веднага след като ни обясните как да използуваме тази аграв.

— Нищо трудно няма.

Лейтенант Невски ги снабди с по един комплект леки колани и ги нагласи върху раменете и около кръста, като междувременно им обясняваше как се манипулира с тях. Накрая каза:

— А сега, господа, последвайте ме. Коридорът е само на няколко ярда в тази посока.

На входа на коридора Бигман се поколеба. Той не се страхуваше от самото пространство или от паданията, но през целия си живот бе свикнал да преодолява пропасти само при марсианска или при по-слаба гравитация. Този път псевдогравитационното поле беше равно на нормалното земно поле и под негово влияние коридорът представляваше яркоосветена шахта, спускаща се очевидно съвсем отвесно, независимо че всъщност (в себе си Бигман го знаеше) тя минаваше успоредно близко до повърхността на спътника.

— Това е линията за пътуване в посока на инженерските квартири — каза лейтенантът. — Ако я бяхме приближили от другата страна, „долу“ би се явило в обратната посока. Можем и да сменяме местата на „горе“ и „долу“ чрез подходяща настройка на аграв-пултовете си. — Той погледна изражението върху лицето на Бигман и добави: — Ще добиете представа като попътувате. След известно време се свиква напълно.

Лейтенантът стъпи в коридора, но не потъна в него дори на инч. Сякаш стоеше на невидима платформа. Попита със сериозен глас:

— Поставихте ли стрелките на нула?

Бигман го стори и у него моментално изчезна всяко чувство за притегляне. Стъпи в коридора.

Сега ръката на лейтенанта, която бе поставена върху главното копче на собствения му пулт, рязко го завъртя и той потъна, набирайки скорост. Лъки го последва и Бигман, който по-скоро би се оставил да пада по цялата дължина на коридора под действието на два пъти по-силна гравитация и да стане на каша, отколкото да пропусне да направи нещо, което вече е направил Лъки, си пое дълбоко въздух и завъртя копчето.

— Върнете копчето обратно на нула — извика лейтенантът — и ще останете да се движите с постоянна скорост. Овладейте я добре.

Периодично те доближаваха блестящи зелени букви, които предупреждаваха: „Дръжте тази страна!“ и минаваха през тях. Веднъж покрай тях в обратна посока профуча (всъщност падна) някакъв човек. Движеше се много по-бързо от тях.

— Случват ли се сблъсквания, лейтенанте? — попита Лъки.

— Не бих казал — отвърна лейтенантът. — Опитният спускач внимава да не се сблъска с хората, които го задминават или които той задминава; не е трудно да намалява или увеличава скоростта, с която се движи. Понякога, разбира се, момчетата се блъскат нарочно. Това е вид хулиганска забава и се случва да завърши с някоя счупена ключица. — Той хвърли бърз поглед към Лъки. — Игрите на нашите момчета са груби.

— Разбирам — отвърна Лъки. — Командирът ме предупреди.

Внезапно въодушевен, взирайки се надолу през добре осветения тунел, в който потъваше, Бигман извика:

— Хей, Лъки, много е забавно, когато свикнеш! — Той завъртя копчето към плюса и започна да потъва по-бързо. Главата му се изравни със стъпалата на Лъки и после ги отмина с нарастваща скорост.

— Спри се, глупако! — извика разтревожен лейтенант Невски. — Върни копчето към минуса!

— Бигман, забави ход! — извика със заповеден тон и Лъки.

Настигнаха го.

— Никога не правете това! — възкликна гневно лейтенант Невски. — По дължината на тези коридори има различни бариери и прегради и ако не познавате пътя, ще се разбиете в някоя от тях точно когато си мислите, че сте в безопасност.

— Ето, Бигман, дръж В-жабата — каза Лъки. — Така поне ще изпитваш някакво чувство за отговорност и може би ще започнеш да се държиш прилично.

— Е, Лъки — засрами се Бигман, — аз само малко подскочих от радост. Марсиански пясъци, Лъки…

— Добре — каза Лъки, — всичко е наред.

Лицето на Бигман веднага светна и той отново погледна надолу. Падането с постоянна скорост не беше съвсем като свободното падане в космоса, където всичко наоколо изглежда неподвижно. Един космически кораб може да се движи със скорост стотици хиляди мили в час и въпреки това човек има чувството, че около него всичко е неподвижно. Далечните звезди никога не променят положението си.

Тук обаче чувството за движение беше навсякъде.

Светлините, отворите и различните приспособления, подредени до стените на коридора, минаваха светкавично покрай тях.

В космоса човек предполага, че няма „горе“ и „долу“. Тук също нямаше, но това изглеждаше невярно. Докато Бигман гледаше „надолу“ към стъпалата си, посоката бе сякаш „долу“ и всичко бе наред, но щом погледнеше нагоре, тутакси получаваше усещането, че „горе“ е всъщност „долу“, а той стои с главата „надолу“ и пада „нагоре“. Бигман бързо погледна отново към стъпалата си, за да се освободи от това усещане.