Айзък Азимов: Прелюдия за Фондацията

Все пак при преминаването от затворения купол над Трантор в откритата ивица гора и паркове той бе попаднал в свят, където облаците затъмняваха небето и мразовитият вятър проникваше под ризата. Натисна клавиша, който затваряше прозореца на автомобила.

Денят навън беше определено неприветлив.

Селдън изобщо не предполагаше, че ще се срещне с императора. В най-добрия случай щеше да беседва с някой чиновник от четвъртия или петия ешелон, горд с факта, че говори от името на Клеон Първи.

Колко ли хора някога са виждали самия император? Лично, а не по холовизията? Колко души са видели истинския, осезаем властник, дето никога не напускаше територията на Двореца, из която сега автомобилът носеше своите пътници?

Броят им беше пренебрежимо малък. Двадесет и пет милиона населени светове, всеки със своя товар от един милиард или повече човеци — и сред тези квадрилиони човешки същества колцина бяха тези, които някога щяха да зърнат със собствените си очи живия символ на галактическото единство? Хиляда?

А и какво значение имаше? Императорът наистина не бе нищо повече от символ — досущ като космическия кораб и слънцето, само че по-рядко срещан и далеч по-малко реален. Не императорът, а неговите войници и чиновници, плъзнали навсякъде, бяха онези, които представяха една империя, превърнала се във воденичен камък за своите граждани. Така че, когато го въведоха в една умерено голяма и разточително мебелирана стая и той завари там някакъв младолик мъж, който седеше на ръба на маса, разположена в нещо като остъклена беседка — стъпил с единия крак на пода и люлеейки другия във въздуха — Селдън веднага се запита дали някой дребен чиновник би го гледал с такова невъзмутимо добродушие. Неведнъж бе установявал факта, че всички държавни служители и особено ония, които служеха непосредствено на императора, винаги изглеждат угрижени, сякаш носят на раменете си цялата тежест на Галактиката. И, като че ли, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намираха, толкоз по-угрижени и заплашителни бяха техните лица.

Следователно този ще да е някой чиновник, издигнал се толкова високо по служебната стълбица и гален от слънцето на властта тъй ярко, че да не изпитва никаква необходимост да го засенчва с начумерената си физиономия.

Не бе сигурен доколко впечатлен би трябвало да бъде, но почувства, че ще е най-добре да запази мълчание и да остави другия да заговори пръв.

Младият мъж рече:

— Мисля, че вие сте Хари Селдън. Математикът.

Селдън отвърна с едно лаконично „Да, господине“ и отново зачака.

Събеседникът му махна с ръка.

— Би следвало да е „сир“, но аз мразя церемониалността. Тя ме заобикаля отвсякъде и ми е дошла до гуша. Ние сме сами, така че ще си направя удоволствието да се въздържа от официалности. Седнете, професоре.

Нейде по средата на думите му Селдън осъзна, че говори с император Клеон, първия с това име, и усети как дъхът му секва. Имаше слаба прилика (сега вече я забелязваше) с официалната холография, която постоянно се появяваше в новините, но на нея Клеон винаги бе облечен величествено и изглеждаше по-висок, по-благороден, със застинали черти.

И ето го сега тук — самия оригинал на холографията — някак си съвсем обикновен!

Селдън не помръдна от мястото си.

Императорът леко се намръщи и с навикнал да командва тон, който си проличаваше дори и когато искаше да се откаже временно от него, заповеднически натърти:

— Казах ти да седнеш, човече. На онзи стол. Бързо.

Математикът седна, изгубил ума и дума. Не успя дори да се насили да каже „Да, сир“.

Клеон се усмихна.

— Така е по-добре. Сега можем да си поговорим като двама равноправни граждани, каквито в края на краищата сме след като отхвърлим официалностите. Е, драги ми?

Селдън предпазливо начена:

— Ако Ваше Императорско Величество се задоволява да говори тъй, значи тъй трябва да е.

— Е, хайде де, защо си толкова предпазлив? Искам да разговарям с теб като с равен. Ще ми е приятно. Достави ми удоволствието.

— Добре, сир.

— Просто „добре“, човече. Няма ли начин да се доближа до теб?

Клеон се втренчи в него и младият учен си помисли, че очите му са живи и заинтересувани.

Най-накрая императорът заяви:

— Не изглеждаш като математик.

Селдън усети, че е в състояние да се усмихне.

— Нямам представа как би следвало да изглежда един математик, Ваше Им…

Другият вдигна предупредително ръка, карайки го да преглътне титлата.