Айзък Азимов: Прелюдия за Фондацията

Като сподави една лека прозявка, Клеон рече:

— Демерцел, да си чувал случайно за някакъв човек на име Хари Селдън?

Беше император от малко повече от десет години и се случваше при тържествени поводи, нагласен с мантия, корона и скиптър, да успее да изглежда величествен. По същия начин бе сторил например на собствената си холограма, изправена в нишата на стената зад него. Мястото й беше така изчислено, че явно доминираше над другите ниши, където стояха холограмите на няколко от неговите предшественици.

Образът не беше напълно адекватен, защото макар косата на Клеон да бе светлокестенява — и на холограмата, и в действителност — холографът я изкарваше малко по-гъста. Освен туй в лицето на изобразявания имаше известна асиметрия, тъй като лявата част на горната му устна се издигаше мъничко по-високо от дясната, а в портрета това някак си не се забелязваше. Пък и ако оригиналът се изправеше и застанеше до холографския си образ, щеше да се види, че не му стигат два сантиметра до високото метър и осемдесет и три изображение; а може би и че е малко по-пълен.

Естествено холограмата представляваше официалният портрет за коронацията — тогава той беше по-млад. И все още изглеждаше млад, пък и доста хубав, и когато не се намираше в безжалостните лапи на някоя официална церемония, на лицето му се четеше смътно добродушие.

С уважителния тон, който внимателно бе култивирал, Демерцел повтори:

— Хари Селдън? Сир, това име не ми е известно. Би ли трябвало да зная за него?

— Министърът на науката ми го спомена снощи. Помислих си, че може би не ти е непознато.

Демерцел леко смръщи вежди — съвсем лекичко, защото в присъствието на императора човек не бива да се чумери.

— Сир, за тази личност той би трябвало да каже на мен. Ако вземат да ви обстрелват от всички страни…

Клеон вдигна длан и първият министър мигом млъкна.

— Моля те, Демерцел, никой не е в състояние вечно да се придържа към формалностите. На приема снощи минах покрай него и размених от учтивост две-три думи, а той взе, че се раздрънка. Не можех да му откажа да го изслушам и се радвам, че го сторих, тъй като беше интересно.

— В какъв смисъл интересно, сир?

— Ами-и, сега не е както едно време, когато науката и математиката са били обща мода. Тия работи като че някак си са позамрели. Сигурно защото всички открития вече са направени, не мислиш ли? Очевидно обаче все още може да се случват интересни неща. Поне ми казаха, че било любопитно.

— Министърът на науката ли ви го каза, сир?

— Да. Този Хари Селдън присъствал на едно математическо сборище тук, на Трантор — изглежда по някаква причина го правят на всеки десет години — и обяснил как е доказал, че човек би могъл математически да предсказва бъдещето.

Демерцел си позволи да се поусмихне.

— Или министърът на науката, който не е кой знае колко проницателен, е сбъркал, или математикът. Тази работа с предсказването на бъдещето определено ми напомня детинските приказки за магьосници.

— Така ли, Демерцел? Но хората вярват в такива неща.

— Хората, сир, вярват на много неща.

— Само че те вярват в такива неща. Ето защо няма значение дали предсказването на бъдещето е възможно, или не. Ако някой математик би ми предсказал дълго и щастливо царуване, а на империята — времена на мир и преуспяване… Е, туй няма ли да е добре?

— Положително би било приятно човек да го чуе, само че каква ще е ползата, сир?

— Та нали ако хората повярват, те ще действат въз основа на тази си вяра. Сума ти предсказания са се превърнали във факти просто защото са повярвали в тях. Наричат ги „самоосъществяващи се пророчества“. Всъщност като си мисля сега за тия работи, сещам се, че точно ти ми ги обясни веднъж.

Демерцел скромно се съгласи.

— Сигурно съм бил аз, сир. — Очите му внимателно изучаваха императора, сякаш за да прецени докъде ще го отведе този разговор. — И все пак, ако беше тъй, човек би могъл да накара когото и да било да изрече подобно пророчество.

— Не на всички ще повярват еднакво, Демерцел. Един математик обаче, който е в състояние да подкрепи своето твърдение с математически формули и терминология… Може никой да не го разбере и въпреки това всички да му повярват.

— Сир — рече Демерцел — както винаги сте прав. Живеем в тревожни времена и определено би си струвало труда да ги поуспокоим по начин, който няма да изисква нито пари, нито военни усилия — които пък в най-новата история са донесли твърде малко полза и много бели.