Айзък Азимов - Фантастично пътешествие II - Направление — мозъка

Родано въздъхна, сви рамене, усмихна се и стана бавно.

— Е, тогава, това е. Не можем да ви принудим да служите на страната си, щом не желаете.

Насочи се към вратата, влачейки леко краката си. Хвана дръжката на вратата, обърна се и каза:

— Все пак, малко съм разочарован. Боя се, че сгреших, а мразя да греша.

— Да грешите ли? Какво сте направили? Да не сте се обзаложили с някого за пет долара, че ще скоча при възможността да дам живота си за своята страна?

— Не, мислех, че ще скочите при възможността да придвижите напред кариерата си. В края на краищата, при сегашното положение нямате къде да отидете. Никой не се вслушва в идеите ви. Вашите статии вече не се публикуват. Договорът ви с университета вероятно няма да бъде подновен. Временно назначение? Забравете го! Държавни поръчки? Никога! Не и след като сте отказали нашето искане. Другата година няма да имате никакви доходи и никакво положение. И все пак не искате да отидете в Съветския съюз, при все че бях сигурен, че това е единствения начин да спасите кариерата си. В такъв случай, какво ще правите?

— Това си е мой проблем.

— Не. Наш проблем. Името на играта в нашия добър нов свят е технологичен напредък — престижа, въздействието, възможностите, които идват със способността да правиш нещо, което другите сили не могат. Играта се води между двамата главни състезатели и съответните им съюзници. Ние и те. Съединените щати и Съветския съюз. При цялото благоразумно приятелство, ние продължаваме да се съревноваваме. Жетоните в играта са учените и инженерите, а всеки недоволен жетон може да бъде използван от другата страна. Д-р Морисън, вие сте недоволен жетон. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Разбирам, че започвате да ставате нахален.

— Твърдите, че д-р Боранова ви е поканила да посетите Съветския съюз. Наистина ли го направи? Дали не ви е накарала да останете в Съединените щати и да работите за Съветския съюз, в замяна на подкрепа за идеите ви?

— Бях прав. Вие сте нахален.

— Такава ми е работата. А ако съм прав и вие сте скочил при възможността да подобрите кариерата си? Но възнамерявате да го направите по този начин — да стоите тук и да взимате съветски пари или подкрепа в замяна на информацията, която искат.

— Грешите. Нямате доказателства, за да го предполагате и не можете да го докажете.

— Но мога да го подозирам, а също и останалите. В такъв случай ще се погрижим да сте под постоянен надзор. Няма да можете да се занимавате с наука. Свършено е с професионалния ви живот, напълно. Но можете да го избегнете, като просто направите онова, което ви помолихме и отидете в Съветския съюз.

Морисън сви устни и каза със сухо гърло:

— Заплашвате ме с груби опити за шантаж, но аз няма да капитулирам. Ще приема рисковете. Моята теория за мисленето е правилна и някой ден това ще бъде разбрано, независимо какво вие или някой друг прави.

— Може би няма да доживеете „някой ден“.

— Тогава ще умра. Може би съм страхлив физически, но не и морално. Довиждане.

Родано хвърли един последен, почти състрадателен, поглед и си тръгна.

А Морисън, треперейки от спазмите на страха и безднадежността, почувства как духа на непокорството го напуска, оставяйки след себе си само отчаяние.

„В такъв случай аз ще умра“, помисли си Морисън.

Дори не се погрижи да заключи вратата след Родано. Остана в креслото си, потънал в мисли. Залязващото слънце светеше в прозореца, но не си направи труда да натисне бутона, който щеше да затъмни стъклото. Просто го остави да си свети. Всъщност, откри, че наблюдаването на танца на прашинките крие някакво хипнотично очарование.

Избяга изплашен от рускинята, но издържа пред американския агент. Издържа от смелост, а може би от отчаяние.

Всичко, което чувстваше сега беше отчаяние. В крайна сметка, казаното от Родано беше вярно. Договора му нямаше да бъде подновен за следващата година и всичките му сондажи за друга работа бяха безуспешни. Беше нежелан в академичните среди, а не притежаваше необходимия опит или по-точно връзките, за да си намери работа в частния сектор, дори и да не се взема предвид мълчаливата намеса на обиденото правителство.

Какво би могъл да направи? Да отиде в Канада?

Например, при Жанвие в университета „Макгил“. Преди време беше проявил интерес към идеите на Морисън. Преди време! Морисън не беше опитвал да си намери работа в „Макгил“, тъй като не възнамеряваше да напуска страната. Но сега плановете му нямаха никакво значение. Налагаше се.