Айзък Азимов - Фантастично пътешествие II - Направление — мозъка

— Какви безумни идеи? Вашите, имам предвид. Знам какви са моите.

— Не са подходящи за обсъждане, докато не разбера, че може би желаете да ни помогнете.

Морисън все още седеше отпуснат назад, осъзнавайки смътно шума около него от хората, които пиеха, ядяха, разговаряха — повечето от тях със сигурност от конференцията. Загледа се в жената, която допускаше, че лудите му идеи може и да са верни, и се зачуди какъв ли…

— Боранова! — викна Морисън, досещайки се внезапно. — Чувал съм за вас. Разбира се. Пийт Шапиро спомена името ви. Вие сте…

Във възбудата си беше заговорил на английски. Боранова протегна ръка към неговата и заби нокти в кожата му.

Морисън се задави и млъкна, а тя отдръпна ръката си.

— Извинявайте! Не исках да ви нараня.

Морисън се загледа в следите върху ръката си, едната от който вероятно щеше да посинее.

— Вие сте миниатюризатор — каза той тихо на руски.

Боранова го изгледа с мълчаливо спокойствие.

— Предлагам да се поразходим и да седнем на някоя пейка край реката. Времето е прекрасно.

Морисън държеше слабо наранената си ръка в другата. Помисли си, че малцина погледнаха към тях, когато извика на английски, но сега вече никой не проявяваше интерес.

— Не желая — поклати отрицателно глава. — Трябва да присъствам на конференцията.

Боранова се усмихна, като че ли той се беше съгласил със забележката й за времето.

— Не съм съгласна. Ще ви бъде по-интересно да поседите край реката.

За миг Морисън си помисли, че е възможно усмивката й да крие съблазън. Едва ли се опитваше да загатне…

Отхвърли тази мисъл преди дори да си я помисли ясно. Тези неща бяха отминали дори и по холовизията — „Красива руска шпионка използва съблазнително си тяло, за да смае един наивен американец.“

На първо място, не беше красива, а тялото й не беше съблазнително. Нито пък изглеждаше да има подобно нещо наум. Освен това, той не беше толкова наивен, нито дори заинтересуван.

И въпреки това, след малко я придружаваше през двора на университета в посока към реката.

Вървяха бавно и тя жизнерадостно разказваше за съпруга си Николай и сина си Александър, който ходел на училище и по някаква странна причина се интересувал от биология, въпреки че майка му се занимава с термодинамика. Нещо повече, Александър бил отвратителен играч на шах, за разочарование на баща си, но показвал многообещаващи заложби на цигулка.

Морисън не я слушаше. Вместо това се опитваше да си припомни какво беше чувал за съветските интереси към миниатюризацията и каква е възможната връзка между нея и неговата работа.

— Тази изглежда достатъчно чиста — посочи Боранова към една пейка.

Седнаха. Морисън се загледа към реката. От двете страни на реката се точеха върволици коли, а по повърхността й като стоножки се носеха гребни лодки. Наблюдаваше ги, без напълно схваща какво гледа.

Продължи да мълчи и накрая Боранова, гледайки замислено към него, наруши тишината:

— Не сте ли заинтересуван?

— Какво да ме интересува?

— Предложението ми да дойдете в Съветския съюз.

— Не — отсече Морисън.

— Но защо? След като американските ви колеги не възприемат идеите ви и щом сте подтиснат от това, и търсите начин да се измъкнете от задънената улица, в която сте попаднал, защо не дойдете при нас?

— Като се имат предвид проучванията ви за моя живота, сигурен съм, че знаете, че моите идеи не се приемат. Но как е възможно да бъдете сигурна, че това ме подтиска?

— Всеки нормален човек би бил подтиснат. А с вас е достатъчно само да се поговори.

— Вие възприемате ли идеите ми?

— Аз ли? Аз не работя във вашата област. Не знам нищо или почти нищо за нервната система.

— Предполагам, че просто сте приели преценката на Шапиров за идеите ми.

— Да. Но дори да не беше така, безнадеждните проблеми изискват отчаяни средства. В такъв случай, каква вреда може да ни причини, ако опитаме да приложим като средство вашите идеи? Те няма да влошат положението ни.

— Но вие имате моите идеи. Те бяха публикувани.

Тя го загледа втренчено.

— Склонни сме да мислим, че не всичките ви идеи са били публикувани. Поради това ви потърсихме.

Морисън се засмя насила.

— С какво бих могъл да ви помогна във връзка с миниатюризацията? Аз знам по-малко за миниатюризацията, отколкото вие — за мозъка. Много по-малко.

— Знаете ли изобщо нещо за миниатюризацията?

— Само две неща. Първо, известно е, че Съветите я изследват и второ, че е невъзможна.