Исабел Алиенде - Къщата на духовете

Скрибуцането на колелата на каруцата и ругатните на дърваря привлякоха вниманието на обитателите на колибите и те заизлизаха един по един. Гледаха новодошлите учудено и подозрително. От петнайсет години не бяха виждали никого от собствениците и си бяха теглили заключението, че просто нямат господар. Не можеха да познаят в този висок и властен мъж момченцето с кафяви къдрици, което много отдавна играеше в същия този двор. Естебан ги огледа и също не можа да си спомни никого. Съставяха жалка група. Видя няколко жени на неопределена възраст, с напукана и суха кожа, някои — бременни или поне така изглеждаха, до една облечена в избелели дрипи и боси. Преброи поне дузина деца от всички възрасти. По-малките ходеха голи. От вратниците надничаха още лица, но хората не смееха да излязат. Естебан помаха на събралите се, един вид като за поздрав, но никой не му отвърна. Няколко деца хукнаха да се скрият зад жените.

Естебан слезе от каруцата, свали двата си куфара и подаде няколко монети на дърваря.

— Ако искате, ще ви почакам, господарю — каза човекът.

— Не. Оставам тук.

Запъти се към къщата, блъсна вратата и влезе. Вътре беше достатъчно светло, защото утрото влизаше през счупените прозорчета и през дупките на покрива, където керемидите се бяха продънили. Всичко беше в прах и паяжини, лъхаше на пълна запуснатост и очевидно през тия години никой от селяните не се бе престрашил да зареже колибата си и да се засели в голямата празна господарска къща. Не бяха пипнали мебелите — те си бяха все същите от детството му, стояха си на старите места, но доколкото можеше да си ги спомни, сега изглеждаха овехтели, унили и разнебитени. Цялата къща беше покрита като с килим от пласт трева, прах и опадала шума. Миришеше на гроб. Едно изпосталяло куче го залая запенено, но той не му обърна внимание и накрая песът се умори и се просна в един ъгъл да се пощи. Естебан остави куфарите си на една маса и тръгна да огледа къщата, мъчейки се да надвие покрусата, която започваше да го обзема. Като минаваше от стая в стая, видя развалата, с която времето бе белязало всички вещи, видя бедността и мръсотията и проумя, че тази дупка е много по-лоша от рудничната. Кухнята — широко помещение с висок таван и омазани стени, почернели от пушека на дървата и въглищата, беше цялата плесенясала и порутена. На няколко гвоздея по стените още висяха бакърените и железните тенджери и тигани, които не бяха използвани петнайсет години и през това време никой не ги бе докосвал. В спалнята си стояха леглата и големите дрешници с огледала, купени навремето от баща му, но дюшеците се бяха превърнали в купчина прогнила вълна, пълна с гадини, които бяха снасяли яйцата си в тях поколения наред. Чу лекото топуркане на плъховете в гредореда на покрива. Не успя да разбере дали подът е дъсчен или от плочки, защото никъде не се показваше на голо, навсякъде го покриваше мръсотия. От сивия пласт прах мебелите губеха очертанията си. В помещението, служило някога за гостна, още си стоеше немското пиано. Единият му крак беше счупен, клавишите — пожълтели, и звучеше като разстроен клавесин. По етажерките се мъдреха няколко книги с нечетливи, проядени от влагата листове, а по пода се въргаляха останки от списания от памтивека, разпилени от вятъра. Пружините на фотьойлите стърчаха навън, а тежкото кресло, в което майка му сядаше да плете, преди болестта да направи ръцете й като куки, се бе превърнало в свърталище на мишки.

Като приключи обиколката си, Естебан вече беше по-наясно. Съзнаваше, че му предстои къртовска работа — щом къщата беше толкова запусната, не можеше да очаква, че останалата част от имота ще е в по-добро състояние. За миг го обзе изкушение да натовари двата си куфара на каруцата и да се върне обратно по същия път, откъдето беше дошъл, ала тутакси прогони тази мисъл и реши, че ако нещо може да уталожи мъката и яда му от загубата на Роса, то е да не подвива коляно от работа из тая съсипана земя. Свали си палтото, пое дълбоко дъх и излезе на двора, където дърварят още стоеше, а аргатите се бяха скупчили на известно разстояние, с присъщата за селските хора свенливост. Любопитство се четеше и в неговия, и в техните погледи, когато се заизмерваха с очи. Труеба направи няколко крачки към тях и долови, че групата леко заотстъпва. Погледът му пробяга по окъсаните и немити селяни. Помъчи се да се поусмихне дружелюбно на сополивите деца, на гуреливите старци и на жените, които гледаха като пред заколение, но усмивката му излезе като гримаса.