Антон Александров: Треска

— Нищо — изгледа го гордо и великодушно Мефистофел — Ти просто си нашето експериментално зайче. Сам избираш дали да приемеш. Имаш шанс — уникален шанс — да научиш неща, за които другите дори и не подозират. Аз пък ще разбера как ще реагираш, когато разполагаш с почти неограничени възможности. Това е сделката. Решавай сега!

Ученият се замисли за миг. Толкова време му бе необходимо да стигне до извода, че е невероятен късметлия. Трудно му бе да повярва, че всичко е толкова хубаво. Може би точно защото предложението идваше от дявола, то бе така дяволски примамливо. Иван се поколеба още един миг дали е разумно да приеме, но накрая природата му на учен победи и без това слабо съпротивляващите се морални сили и той рече:

— Бива! Дай договора и ми монтирай устройството.

Мефистофел се усмихна и извади един сгънат формуляр от вътрешния джоб на сакото си. Иван го прочете, за да се убеди окончателно в големия си късмет и накрая възторжено го подписа. Когато химикалката бе оставена и от двамата на масата, Мефистофел каза с усмивка:

— Най-после. Устройството е активирано към компютъра ти в другата стая. Използвай го рационално. Приятна работа! — И изчезна сред пушек и дим.

Иван, без да губи и секунда повече в маене се зареди пред компютъра си, където го чакаше наякакъв странен уред, напомнящ на шлемофон. Ученият го надяна на главата си и на монитора се появи дълъг лист от научни области. Иван беше във възторг. Такова нещо не бе си представял дори в най-смелите си мечти, свързани с извънземни, които го отвличат и натъпкват главата му с всевъзможни знания. Сега действителността му се виждаше още по-прекрасна и нереална. Той започна с треперещи от вълнение пръсти да преглежда предлаганите му възможности. А те бяха доста много. Накрая избра нано-електрониката. На монитора се изписа, че за да разбере абсолютно всичко, отнасящо се за нано-електрониката, ще му бъдат отнети 2 месеца от живота.

— Само толкова!? Дадено! — възхитено си измърмори той и прие условията. След минута свали шлемофона с треперещи пръсти.

— Да го вземат дяволите! — възкликна той удивено и стана от стола си. Започна да кръстосва възбудено стаята, държейки главата си с две ръце, сякаш се опитваше да успокои бушуващите вътре страсти — Бил съм толкова близко… — повтори си неколкократно, сякаш сам невярващ в това — Бил съм… А ми казват, че съм некадърник!… Бил съм по-близо от всички — въодушевлението му растеше с всеки изминал миг — И вече пресякох финала… Пръв! Пръв! — всички трябваше да да разберат за успеха му. Той трескаво планираше какво да прави. Първо щеше да извика телевизията. Не, не! Първо ще систематизира информацията. Ще напише книга! Но първо трябва да представи откритието си. Да! Ще подготви новата теория в резюме. Точно така ще стори!… Миг по-късно с химикалка в ръце, редеше формула след формула по белите листа, натрупани на бюрото му.

След няколко минути приключи с писането и огледа с възторг изложението си. Това представляваше всичко, за което бе мечтал през целия си живот. Чувствата му в този момент бяха неописуеми. Никакви думи не бяха в състояние да изразят блаженото състояние, в което бе потънала душата му.

И тогава трескаво горящият му поглед, който блуждаеше невиждайки нищо из стаята, като че привлечен от магнит, фокусира шлемофона, захвърлен на края на бюрото. Една завладяваща, неудържимо изкусителна идея проблясна в съзнанието му като плахо тлеещо в пепелта въгленче. Защо трябваше да се ограничава само в своята специалност? Той така или иначе имаше възможност да разкрие толкова много неща. Пък и цената беше приемлива. Даваше старческите си години срещу пари, слава и признанието за това, че е един от световните гении. От друга страна щеше да докаже пред шефовете си своите качества. Вече никой нямаше да му се подиграва. Знанието щеше да е универсалното му всепомитащо оръжие. С него щеше да положи света в краката си. Щеше да бъде не просто един учен, допринесъл за подобряване живота на човека, а месия в буквалния смисъл на думата. Спасител, открил пътя към светлите простори сред лабиринта на незнанието и невежеството. Щеше да бъде новият бог на хората, избягалият от скалата Прометей, лично получил признание от човечеството за своето дело. С окрилена от тези мисли душа, Иван отново си сложи шлемофона и предишният списък се появи на екрана:

— Да видим сега фотонните технологии — рече си той и се захвана разпалено да преглежда списъка с фотонни технологии — Охо, колко много подобласти!… Да му се прище на човек да е вечен. Колко ли ще ми вземе за фотонната антистатика. Само месец и половина?! Даа-вай!