Антон Александров: Треска

— Не ставай глупак и остави телефона и пистолета — с аристократично пренебрежение се изсмя гостът.

— Бих бил глупак, ако оставех да се изплъзнеш, мръснико.

— Не мога да ти позволя да си пропилееш шанса и да провалиш усилията ми. Та това ми е работата. Хайде, оставяй телефона! — гостът изглеждаше доста самоуверен.

Иван се замисли, но после се усмихна и започна да набира полицейския участък.

— Пускай най-после тоя телефон, че ми писна от тебе! — Натрапникът се отправи с решителна крачка към Иван, мърморейки си — С кой акъл съм го избрал баш тоя!

— Стой, ще стрелям! — извика ученият, но гостът дори и не помисли да го послуша. Тогава Иван, внезапно, за свое собствено удивление, усети как натиска спусъка.

— Нещастнико, знаеш ли колко струва този костюм? А да не говорим за куфарчето! — беше гневната реакция на улучения, който без изобщо да показва някакви признаци на болка, разглеждаше гневно продупченото си сако — А бе, ти си пълна откачалка. Идвам ти тука на крак, за да ти предложа най-доброто, което може да бъде предложено на един учен, а ти стреляш срещу мен. Не е като едно време — отплесна се в спомени — Знаеш ли, че Фауст благоговееше пред мен, а и не само той. Всички са се прекланяли пред мен. Никой никога не се е опитвал да застреля мен, Мефистофел, самият тартор на всички дяволи! Това е направо кощунство — посегателство над всемирните и безвечни метафизични закони. Ако зависеше от мен, бих те превърнал в купчинка пепел, но все пак, за разлика от теб, аз спазвам вселенските закони и не мога да върша подобни своеволия. И махни най-после тоя пистолет! — приближи се и му взе пистолета.

По време на тази тирада Иван беше изпаднал в нещо като нервен шок. Той отказваше да повярва на сетивата си и се щипеше бясно, за да провери дали не сънува или халюционира. Накрая, когато след редица експерименти, установи, че развиващите се пред него събития са част от собствената му реалност, той безсилно отпусна долната си челюст. Това бе сигурен знак, че мозъкът му отказва да възприема каквото и да било по-нататък, докато не осъзнае, какво точно се случва в момента.

— Сега готов ли си за делови разговор? — погледна го втренчено Мефистофел.

— Ама ти наистина ли сии… си… — заклати глава Иван с ококорени очи и накрая произнесе макар и със затруднение — Мефистофел?

— Бъди уверен, че нямам причини да те лъжа. Още повече това са само подробности. Важно е предложението ми. И стига сме си губили времето с глупости. Сега, когато знаеш със сигурност кой съм, мосля че можем най-после да си поговорим по въпроса, за който съм дошъл тук.

Иван, макар все още да бе като пиян, успя да достигне до решение, че не е препоръчително да противоречи на дявола и затова отговори:

— Е добре. Казвай каквото имаш да казваш!

— Време беше — доволно се усмихна Мефистофел, предвкусвайки края на още една от безкрайните тъй скучни и понякога потресаващо делови срещи и започна — Публична тайна е, че ти си един посредствен учен и никой не очаква от теб нещо съществено. Дори много би ти подхождала фамилията Изпортев, вместо Спортев. Аз обаче, кой знае защо, ти давам уникалната възможност да промениш това, да станеш най-големия гений. Предлагам ти устройство, което ще включиш към компютъра си, и с помощта на което ще имаш възможност да научиш каквото искаш от всички съществуващи сфери на познанието. Ти ще бъдеш най-начетения човек на света. Това знание, разбира се, няма да го получаваш даром, а ще ти струва определена част от живота, която би ти била необходима да го прочетеш и разбереш, ако го имаше на книга. Остаряването не ще се отразява на външността ти, а просто ще се съкращава броя на годините, оставащи до смъртта ти. Ясно ли ти е сега какво ти давам?

— Мисля, че да — погледна го Иван със светнали очи. Той все още бе твърде объркан, за да разбере напълно мащабността на предложеното му, но постепенно започваше да я осъзнава. И въодушевлението му растеше от миг на миг. Щеше да знае неща, които никой друг не знае. И то срещу какво — срещу няколко месеца или години от живота, време, което така или иначе би пропилял в опити със съмнителен успех. От друга страна и без това предпочиташе да пропусне последните години от живота си. Не искаше да стане някой склерозирал старец, който скован от артрит, по цял ден лежи на леглото си и брои дните до смъртта. А така щеше да се окаже, че е оползотворил напълно живота си. Вече се виждаше в ролята на доживотно и посмъртно абониран за нобеловата награда във всички области на науката. Славата му щеше да се носи през космоса и през хилядолетията. Той, Иван Спортев щеше да е човекът, поставил началото на истинското научно-техническо развитие на човечеството, разкрил му собствените му тайни. Каква блажена мисъл! Представилият му се случай бе една невероятна възможност за всеки учен. Внезапно обаче погледът му помръкна. Това не бе обикновено предложение. Та то идваше от дявола. Можеше ли да го приеме? Какво щеше да му струва? Тези мисли го накараха да се поизпоти — Но какво ще ми струва на мен това удоволствие?