Лино Алдани - Онирофилм

Разбира се, имаше онирофилми за мъже и онирофилми за жени. Те не бяха взаимнозаменяеми — ако някой потребител, подтикнат от похотливо желание, сложеше в приемателния си шлем касетка, предназначена за потребителките, щеше да си докара страшно главоболие, освен опасността сложните съоръжения на апарата да прегорят.

София каза на шофьора да спре. Хелитаксито бе преминало едва дванайсетина квартала, но София предпочете да продължи пеша.

По улицата се плъзгаха сиви и сини комбинезони. Сиво и синьо, никакви други цветове. Нямаше магазини, нямаше агенции, нямаше нито един бар, нито една витрина с играчки, нито една парфюмерия. Само тук-там в покритите със сажди фасади, с полепнала по тях мръсотия и плесен зейваше въртящата се врата на магазин. Вътре, върху рафтовете от полирано стъкло, се намираха „сънищата“, щастие, достъпно за всички, за всички кесии, там се намираше тя, гола, достъпна за всекиго, който пожелаеше да я купи.

Те крачеха. София Барлоу също крачеше сред тях, сред тълпата замаяни хора, дето работеха по три часа на ден и се измъчваха и копнееха за тишината на своите дупки — една стая, един амплекс и един шлем. И касетки, касетки с онирофилми, милиони сънища за любов, за сила и слава.

Насред площада, върху огромен подиум, драпиран в зелено, някакъв дебел мъж ръкомахаше и викаше:

— Граждани!

Гласът му кънтеше ясно и отчетливо като в онирическа реч, когато този, който сънува, усеща как целият свят е в краката му и го славослови.

— Граждани! Един древен философ бе казал, че добродетелта е навик. Аз не искам от вас невъзможното, трябва да съм луд, за да искам от вас да се отречете веднага, изцяло. От години насам ние сме роби и жертви, пленници на тази плетеница от сънища, от години се лутаме в непрогледния мрак на изолацията и отчуждението. Граждани, приканвам ви да станете свободни хора. Свободата е добродетел, а добродетелта е навик. Ние твърде дълго мамехме природата, сега трябва да побързаме да поправим грешките си, преди смъртта да смаже окончателно духа…

Колко ли пъти бе слушала подобни приказки? Пропагандата на Лигата за борба против сънищата я дразнеше, предизвикваше винаги у нея дълбоко негодувание. Но напоследък за своя голяма изненада установи, че е разколебана. Може би, защото беше актриса, та когато по площадите ораторите говореха за грях, за гибел, когато насъскваха тълпата потребители да се отрекат от „сънищата“, тя се чувствуваше така, сякаш това обвинение бе отправено най-вече срещу нея, сякаш носеше отговорност за цялата система. Възможно беше зад патоса на ораторите да се крие известна истина. Може би в училище не й бяха казали всичко, може би Брадли не беше прав.

Дебелият човек на подиума ръкомахаше, удряше с юмрук по дървената катедра, пламнал като божур, възбуден. Никой не го слушаше.

Когато от една странична вратичка излезе момиче, загърнато във воали, някои се поспряха. От усилвателите се носеше старинна ориенталска музика. Момичето започна да танцува и да смъква воалите. Беше съвсем младо, много красиво, танцуваше с пресекливи, но плавни и отмерени движения.

„Тя е начинаеща, си рече София, просто неуспяла актриса…“

Когато момичето се изправи голо насред подиума, малцината мъже, които бяха спрели, си тръгнаха. Някои се смееха, други поклащаха глава разочаровани.

Момичетата от Лигата за борба против сънищата спираха минувачите, приближаваха се до мъжете и пъчеха бюстове — предлагаха се по един абсурден, трогателен начин.

София забърза. Изведнъж някой я сграбчи за ръката. Беше някакъв висок, млад мургав мъж, който я гледаше втренчено с черните си като въглен очи.

— Какво искаш?

Младежът посочи пурпурния герб, окачен на комбинезона му на височина на сърцето.

— Аз съм от Лигата за борба против сънищата — отвърна той.

— Е? Какво искаш?

— Да ти направя едно предложение.

— Казвай.

— Ела с мен тази нощ. София прихна да се смее.

— С теб ли? Защо? Каква полза ще имам? Младежът се усмихна търпеливо, с някаква увереност и превъзходство. Очевидно бе свикнал с подобни възражения.

— Никаква полза — съгласи се спокойно той. — Но наш дълг е…

— Престани. Цяла нощ ще се хулим един друг, напразно ще се опитваме да стигнем до естествено сношение… Братко, твоят приятел на подиума дрънка глупост след глупост…

— Не са глупости — възрази младежът. — Добродетелта е навик. Аз бих могъл…

— Не, не можеш. Не можеш, защото не ме желаеш, а не ме желаеш, защото съм истинска, действителна, жива, от плът и кръв, и ще бъда само заместител, заместител на една касетка, която ти можеш да закупиш съвсем евтино. А ти? Какво би могъл да ми предложиш? Наивник, самохвалко, зелен глупак!