Леон Арсенал: Целувките на скорпиона

— Възможно ли е? — усмихна се неохотно техникът. — Дали някой е успял да се спаси?

— Разбира се — излъга капитанът, радвайки се, че в този момент очите му бяха скрити зад визьора на наблюдателното устройство.

Някъде по средата на нощта, от южна посока пристигна друг кораб, който направи кръг над космодрума, след това бавно започна да се приземява, включил множество пулсиращи светлини. Скрит в сенките, капитан Моктаур наблюдаваше как се извършва приземяването, което ставаше в близост до горичката в края на пистата. След това доста дълго не се забелязваше никакво движение, само бордовите светлини продължаваха да мигат, а все още тягата на двигателите мъркаше в тъмнината. Накрая пилотът се спусна по корабния трап.

Посетителят, който беше жена, хвърли бегъл поглед към пустите съоръжения наоколо — към занемарената писта, контролната кула, потънала в тъмнината и малкият каменен склад. Короните на дърветата и тревата шепнеха под напора на лекия бриз, нощните насекоми бръмчаха около редките бели светлини, поставени по космодрума. Жената насочи погледа си към контролната кула. Капитан Моктаур се измъкна от сянката, където се бе спотаил и тръгна да пресече пистата, взел неизменната си тежка двуцевна пушка, която бе сложил под мишница.

Докато бавно се приближаваше към мястото на срещата, капитанът изучаваше нощната си посетителка. В полусянката на слабата светлина, тя изглеждаше като типична каверниганка — с показната си гъста коса, раирана с черни кичури, с полегатите си очи с нечовешки зеници и с влажната си изразителна уста. Беше облечена в синкава, функционално изящна дреха, по която се забелязваха много джобове и очевидно не носеше оръжие. „Едновременно жена и извънземна — каза си капитанът. — Толкова атрактивна за всеки човек, колкото и всички останали каравениганци.“

— Мога ли да ви бъде полезен с нещо? — спря се той с насочена пушка на няколко крачки от нея.

— Казвам се Дор-Липи Ертиклана — хвърли му извънземната продължителен поглед, а гласът и прозвуча със странно необичайни, но несъмнено приятни нотки. — Търся съпруга си. Човек, който се нарича Онлифан Деглет.

— Не е тук — поклати глава капитанът.

— Но е бил.

— Разбира се, но вече си отиде — прие Моктаур.

— Ще го намеря — каза каравениганката и замълча за момент, през който и двамата се наблюдаваха с видимо взаимен интерес. — След като снеса яйцата си, ще се върна.

Капитанът наведе глава и се взря в големите дръпнати очи на извънземната.

— Малката — изрече меко. — Знаеш ли кой съм аз?

— Разбира се, ти си капитан Моктаур, всички На Балифата II говорят за теб — разтърси тя усмихнато тежката си грива, която се състоеше от черни и златни кичури. — При все това, ако поискаш, би ми харесало да се върна.

Моктаур погали замислено дулато на оръжието си.

— Ще ме намериш отново на това място — каза простичко.

Преди да се обърне с гръб към него и да се отправи към кораба си, тя му отправи широка усмивка. Капитанът запали цигара и остана да наблюдава излитането на красивия кораб, обкръжен от гирлянди светлини. След това преметна пушката на рамо и бавно се отправи към границата на пистата, пускайки бели облачета дим, които политваха и се отдалечаваха в тъмнината. Докато вървеше, той от време на време извръщаше глава, за да изследва внимателно алеите, които се забелязваха между насадените дървета, в които никога не можеше да се открие нищо.

При все това, когато луните на планетата бяха пълни, Моктаур имаше навика да забелязва призрака на третата си съпруга, който бродеше из гъсталаците. На много пъти, капитанът беше навлизал във вътрешността им, тичайки напразно след привидението, което всеки път му се изплъзваше — още преди нощните сенки да започнат да се смекчават и да оставят след себе си ехото на язвителен смях. Но той преследваше привидението именно поради това — заради смехът, който така добре му напомняше за устните на третата му жена и го милваше с надеждата, че тя, която толкова бе обичал, не таи никаква ненавист към него.

Той отново извърна глава и загрижено се загледа в тъмнината. На онова място, зад първите редове на дърветата, се намираше частното гробище на капитан Моктаур. Внимателно изравнени, там почиваха гробовете на шестте му съпруги каравениганки. Беше ги обезглавявал с дълъг, остро наточен нож, наподобяващ на коса. На известно разстояние от тях се намираха други двайсетина гроба, които бяха доста запуснати и неподредени, но те съдържаха човешки останки. Някои от тях бяха на близки и приятели на каравениганки, други убити за възнаграждение. Всеки път някой от тях беше пристигал за да си отмъсти, но едва стъпил на Балафата II, капитанът го беше довършвал с изстрели, а после изморително бе влачил трупа му през пистата до горичката, за да изкопае нов гроб.