Леон Арсенал: Целувките на скорпиона

„А тези приказки, бяха и въдицата, която използваха, за да те привлекат на тази планета… както направиха и с мен — помисли капитан Моктаур.“

— Каравениганките са извънземни, но при все това много приличат на човешките жени — започна да върти чашата между пръстите си техникът и бавно продължи: — Положението е толкова противоречиво…, всичко в тях се оказва толкова близко и същевременно така странно. Кара те да си изгубиш ума, опиянява те, прави те роб. Можех да прекарвам часове с Ертиклана, да галя косата и кожата й, а когато си с каравениганка получаваш такова усещане… — размаха той глупаво пръсти във въздуха, неспособен да намери нужните думи. — Имат едни такива движения, така те гледат…, не зная как да го обясня.

— Няма нужда да го правиш — прекъсна го меко капитанът. — Зная отлично какво представляват.

— Да, разбира се, колко съм глупав — направи неспокоен жест събеседникът му. — С тези медикаменти се чувствам малко объркан. Но какво стана накрая? Ние водихме спокоен, простичък и щастлив живот, докато тя не започна да се променя. Промяната беше нито към по-добро, нито към по-лошо, нито стана за един ден. Но тя започна да се държи по различен начин и сякаш се превръщаше в друга личност. Аз не намирах никаква уважителна причина и не знаех на какво да го отдам, но малко по малко започнах да чувствам страх. Разбира се, ние бяхме взели всички предпазни мерки, за да се предпазим от забременяване, и двамата прекалено добре знаехме последиците от оплодяването при каравениганките. В действителност във връзката ни нямаше никаква промяна…, но не можех да избегна чувството, че промяната в характера й не предвещаваше нищо добро и беше прелюдия към някаква катастрофа.

Капитанът кимна мълчаливо и го подкани с жест да продължи.

— Започнах да шпионирам придвижването й, постоянно я наблюдавах и всеки път се чувствах все по-уплашен. И така дойде денят, в който я изненадах пред огледалото. Сякаш и сега я виждам пред очите си. Стоеше пред него чисто гола и правеше гримаси сама на себе си, същевременно подстригваше косата си и се клатушкаше без да спира, докато се възхищаваше на рудиментарното жило, което току-що бе пораснало в основата на гърба й — прекара той с въздишка пръсти по косата си. Беше най-ужасното нещо, което ме накара да избягам като луд от дома ни. Не беше толкова заради преобразяването й, колкото поради факта, че тя се чувстваше толкова щастлива и така се радваше на своята метаморфоза…

Настъпи продължителна тишина.

— Разбирам — изправи се капитанът, пъхна ръце в джобовете си и се показа на прозореца. — Нека да ви обясня нещо. При каравенигите, двата пола са по-необикновени, отколкото при хората. Не става дума само за това, че женските им индивиди са интелигентни, общителни и по дълговечни, докато мъжките са същества с къс живот и доста по-глупави. Жените каравениги са носители на мъжките и женските хромозоми на расата си, обратно на това, което е типично за човечеството. На видово ниво, мъжките индивиди не са нещо повече от органични посредници на генетичен материал. Фактически, те дори не са крайно необходими за увековечаване на вида. При известни условия, както го знаете много добре, женските каравениги могат да бъдат самооплождащи се. Може да се стигне до мейоза, до разцепване на ядрото на половата клетка, без съдействие на мъжкия индивид, давайки повод за производство на хаплоидни индивиди — същества с половината от хромозомния набор. За нещастие, поддържаната възбуда е един от факторите, за които се предполага, че може да разкъса веригите на рядкото явление, затова съюзите между земяните и каравенигите са плодородни, във фигуративен смисъл, разбира се. Вярно, че могат да се предприемат предпазни мерки, и този процес да се забави…, но накрая…, както е и при каравенигите, забременялата женска винаги убива мъжкият индивид.

— Зная го, зная го — измънка Деглет. — Но тя…, тя се наслаждаваше на промяната си и аз мислех…, мислех, че…

— Те са извънземни, палавнико, извънземни са — жестикулира във въздуха капитанът. — Защо се оказва, че това е толкова трудно разбираемо от хората? Тези същества не могат да избягат от себе си. Жилото, което сте видели върху гърба на жена си, няма сравнение с вътрешния й метаморфозис. Веднъж оплодени, женските каравениги се превръщат в различни същества. Природата им е такава и да ги обвиняваме е все едно да обвиним човешките същества, че остаряват. И какво… стана накрая?