Робърт Асприн - Митични представи

Ефектът върху големия дракон беше изумителен. Той се наклони и спря, приседна на задника си и любопитно сведе глава към минидракона, който му бе препречил пътя.

Глийп обаче не се задоволи с това, че е възпрял своя противник. Без да обръща внимание на факта, че другият звяр беше над четири пъти по-едър от него, той започна да напредва непоколебимо, оспорвайки правото на съперника си върху бойното поле.

Грамадният дракон примига на парцали, сетне хвърли поглед към пазача си. После пак зяпна надолу към Глийп и заиздърпва глава назад, докато дългият му врат не оформи огромна въпросителна.

Глийп продължаваше да напредва.

Не можех да проумея ситуацията. Дори и чудовището да не умееше да пуска огън (което беше съмнително), бе съвсем очевидно, че то има чисто физическата сила да смачка моя любимец с минимални усилия. И все пак то не правеше нищо, а само се оглеждаше отчаяно наоколо, сякаш бе напълно объркано.

Наблюдавах картината, омагьосан от ужас. Това не би могло да трае дълго. Ако не друго, Глийп вече бе твърде близо до гиганта, за да бъде игнориран. Всеки миг страшилището трябваше да реагира.

Най-накрая, след като погледна за последен път към беснеещия си пазач, големият дракон наистина реагира. С тежка въздишка една от ноктестите му предни лапи се стрелна хоризонтално със замах, който би издънил някоя сграда. Лапата удари Глийп отстрани по черепа и го просна върху земята.

Любимецът ми обаче беше боек и с мъка се изправи на крака, тръскайки глава, като че да я проясни. Преди обаче да успее да поднови агресивната си поза, гигантският звяр протегна врата си надолу, докато мордите им се озоваха една до друга, и започна да мърмори и ръмжи в ухото на Глийп. Моят дракон наклони чело, сякаш го слушаше, сетне „изуууфка“ в отговор.

Настъпи напрегната пауза.

Докато изумените човеци и нечовеци наблюдаваха, двата звяра разговаряха в центъра на бойното поле, прекъсвайки от време на време мърморенето си със струйки дим.

Опитах да се примъкна напред, за да разбера по-добре какво става, обаче големият дракон обърна зло око към мен и пусна струя пламък, която ме задържа на почтително разстояние. Не мислете, че се боях; изглежда, Глийп напълно държеше положението в ръце. Или в нокти, както вероятно бе в случая. Е, винаги бях казвал на Аахз, че моят любимец е много нокталантлив дракон.

Най-накрая гигантът се поизправи, извърна се и величествено напусна полето, без дори да погледне назад, вдигнал внушително високо глава. По тялото му играеха синьо-зелени искри.

И така, без да обръща внимание на гневните викове на войниците, той се върна до сандъка си и се отпусна върху задник, като даде гръб към всичко ставащо наоколо.

Яростта на пазача бе надмината единствено от яростта на Антонио. Той му крещеше с виолетово лице и трескави жестове, докато най-после оня изхлузи контролиращия дракона медальон от врата си, подаде го на офицера и си тръгна. Антонио примигна няколко пъти срещу амулета, сетне го запокити на земята и закрачи след пазача.

На мен друго не ми и трябваше. Като се пресегнах с ума си, бързо накарах златния медальон да долети в шепата ми.

— Аахз… — започнах.

— Не мога да повярвам — промълви моят ментор сам на себе си. — С очите си го видях, но все още не мога да повярвам.

— Глийп!

Любимецът ми пристигна тичешком до мен, напълно разбираемо доволен от собствената си персона.

— Здрасти, приятел! — викнах аз, без да обръщам внимание на неговия дъх, и обгърнах с ръце врата му, за да го прегърна. — Впрочем какво стана там?

— Глийп! — уклончиво отвърна моят звяр и внимателно заизучава един облак.

Ако бях очаквал някакъв отговор, стана ясно, че няма да го получа.

— Все още не мога да повярвам — повтори Аахз.

— Виж, господине — казах му аз и вдигнах медальона нависоко. — Сега няма защо повече да се безпокоим за този или за който и да било друг дракон. Вече сме на печалба!

— На печалба сме — смръщи се первектът. — Само че ще ми направиш ли малка услуга, а, момче?

— Каква услуга, Аахз? — попитах.

— Ако този или пък някой друг дракон се заблуди и се вмъкне в нашия лагер, не го храни! Вече си имаме един и това е всичко, което моите нерви могат да издържат. Става ли?

— Разбира се, Аахз — усмихнах се.

— Глийп! — каза зеленият ми любимец и се потърка в мен за още погалване.

И си го получи.