Робърт Асприн - Митични представи

— Знам — ухили ми се в отговор Аахз. — Ала от това, което мога да чуя, той ги будалка по същия начин, както ти будалкаше двора в Посилтум. Вероятно не притежава повече магически сили от мен.

Моят ментор още не бе довършил забележката си, когато обърнатата към нас стена на огромния сандък бавно се сниши към земята. От вътрешността на масивния контейнер се показа един дракон.

Сандъкът беше голям — да речем, повече от тридесет стъпки дълъг и двайсет висок, — но като се съди по вида на дракона, вътре той нямаше къде да се извърне.

Беше голям! Искам да кажа, наистина голям!

Вижте какво, аз никога не съм се заблуждавал относно ръста на Глийп. Макар и с десетстъпковата си дължина да ни се струваше едричък тук, на Буна, на Дева бях наблюдавал екземпляри, които го правеха да изглежда малък. В сравнение със звяра обаче, който в момента изникна срещу нас, всички останали бяха направо джуджета.

Беше шанжанирано синкаво-зелен по цялото си телосложение и далеч по-змиеподобен, отколкото драконите, дето бях виждал дотогава. Имаше масивни прилепови криле — тях ги протягаше и свиваше, докато с мъка се изплъзваше от ограничаващия го сандък. От очните му падини излизаше сребрист блясък, който би го уподобил на машина, ако не бяха плавно преливащите движения на мощните му крайници.

За момент бях почти изцяло завладян от прекрасното зрелище, което представляваше, докато се измъкваше на бойното поле. После драконът отметна глава назад, изрева и всичкото ми възхищение се сви, застивайки като ледена топка вътре в мен.

Огромната морда се заизвръща и най-накрая очите й се спряха право върху нас. Сетне той закрачи напред.

— Време е за по-добрата част от мъжеството, момче — пошепна Аахз и ме подръпна за ръкава. — Дай да се измитаме оттук.

— Чакай малко, сър! — изстрелях в отговор. — Забелязваш ли онуй? Какво държи пазачът?

Окото ми бе доловило златист отблясък под слънчевата светлина. Стражът на дракона стискаше в юмрука си един златен медальон, с който принуждаваше звяра да върви напреде.

— Аха! — отвърна Аахз. — И?

— Виждал съм такъв амулет и по-рано! — обясних развълнувано. — С него той влияе върху животното!

Деволът продавач от шарения павилион, откъдето се сдобих с Глийп, носеше подобен медальон. Използваше го да контролира драконите… По-точно още непривързалите се към някого дракони. Привързалите се особи могат да бъдат контролирани от техния собственик без чужда помощ. А пък капризната твар се привързва към теб, когато я нахраниш. По този начин аз се „обогатих“ с Глийп. Нахраних го или нещо такова. Всъщност той сам си отхапа бая голямо парче от ръкава ми.

— Добре де, момче, не стой просто така — ревна Аахз, като прекъсна моя унес. — Вземи го!

Пресегнах се с ума си и докопах медальона. Стражът усети, че той понечи да отлети, и го стисна по-здраво, борейки се с мен за своето притежание.

— Аахз… Не мога да го взема — извиках. — Не го пуска.

— Тогава си плюй на петите, момче — нареди ми менторът. — Кажи на Аякс да очука тоя пазач. А още по-добре кажи на Гюс да стои нащрек заедно с Бърфърт за всеки случай. Аз ще се опитам да заглавичкам дракона.

Една картина проблесна в мозъка ми. Видях отстрани как аз, Скийв, дворцовият магьосник, офейквам на безопасно място, докато Аахз се изправя самичък срещу звяра. Сякаш нещо в главата ми присмехулно ми се озъби.

— Ти отивай! — озъбих се на люспестия.

— Момко, ти да не си…

— Това е моята война и моята работа — викнах му. — Сега се махай.

С тези думи се обърнах да застана лице в лице с наближаващия дракон, без да зная и да се интересувам дали Аахз е последвал нареждането ми. Аз бях Скийв!

Но това беше един ужасно голям звяр! Отново си пробвах късмета с медальона, като едва не вдигнах пазача във въздуха, ала той здраво стискаше своя амулет, крещейки същевременно заповеди на дракона.

Хвърлих нервен поглед към страховитото чудовище, което се носеше срещу мен. Ако се опитам да левитирам от пътя му, то може просто…

— Внимавай, момче — дойде гласът на Аахз току зад гърба ми.

Успях да се извърна наполовина, когато нещо профуча съвсем наблизо и се намърда между мене и приближаващата заплаха.

Беше Глийп!

— Хей, Глийп! — избучах аз. — Бягай назад!

Моят любимец не ми отдели никакво внимание. Застрашаваха господаря му и той смяташе да вземе участие в тази работа, независимо от това какво му нареждах.

Глийп вече не беше послушният игрив компаньон. Настани се пред чудовището, сниши морда до земята и яростно засъска, при което от устата му изскочи дълъг шест стъпки език от пламък.