Робърт Асприн - Митични представи

— Аякс, аз…

— Много ми е чудно, що си даде всичкия тоя зор само да ме убедиш, че не съм безполезен.

— Ти не си безполезен — ревнах насреща му. — Това, че просто понякога не си необходим, не означава, че си безполезен. Може и да съм млад, но съм достатъчно възрастен, за да го знам.

Аякс ме гледа някое време, сетне изведнъж се усмихна.

— Да пукна, ако не си прав, мла… Скийв — разсмя се той. — Май и аз го знаех, ама замалко съвсем го забравих. Дай мъничко вино от таз бъчонка, дет’ е привързана към твоя дракон. Ще ми се да ти се отблагодаря както се полага, задет’ ми го напомни.

Към лагера си тръгнахме заедно.

Настроението в лагера беше разбираемо празнично. Ако обаче бях хранил някакви надежди да се присъединя към веселбата, те бяха разбити, когато Аахз ме поздрави.

— Насам, момче! — махна ми с ръка. — Имаме малко нещо да планираме!

— Туй му й опаката страна да си генерал, младо — промърмори съчувствено стреландецът. — Не всичко е речи и слава. Отивай. Аз свойто пиене ще си го взема с момчетата.

И той наклони глава към Гюс и Брокхърст, които вече бяха при виното. Тананда ме чакаше заедно с Аахз. Това направи моя избор донейде по-лек.

— Добре, Аякс — усмихнах му се. — Скоро ще ви настигна.

— Поздравления, хубавецо! — намигна ми зеленокосата, щом се присъединих към тях. — От сума ти време не съм наблюдавала толкова изпипана работа.

— Благодаря, Танда — изчервих се аз.

— Виждам, че двамата с Аякс пак си говорите — рече Аахз и ме огледа, повдигнал вежди. — Само по себе си не е лош номер. Как ти се удаде?

— Ние… ъ-ъ-ъ… водихме един дълъг разговор — отвърнах неясно. — Ти май спомена, че сме имали нещо за планиране?

— По-скоро нещо като инструктаж — призна Аахз. — Танда е донесла тук няколко специални ефекта, за които мисля, че трябва да те осведомим.

Напълно бях забравил за нейните покупки, заради които останах сам на Пазара. Сега, след като ме подсетиха за тях, любопитството ми достигна нови висоти.

— Какво си взела? — запитах нетърпеливо.

— Нищо особено зрелищно — сви рамене тя. — Понеже знаех, че участва и Аахз, си направих сметка, че бюджетът ни ще е окастрен, и затова се ограничих с най-необходимото.

— Що просто не му ги покажеш? — изръмжа нашият партньор. — Спести ни просветителските коментари.

Момичето му се изплези, но измъкна от пояса си лека платнена торбичка.

— Първо на първо — започна — помислих, че ще можем да използваме малко светкавичен прах. Винаги впечатлява селяндурите.

— Светкавичен прах — бавно повторих аз.

— Запалваш го — подсказа Аахз, — той изгаря бързо и ти дава облак дим.

— Тук нося цяла дузина пликчета от него — продължи Танда, като ми показа съдържанието на кесията си. — Най-различни цветове и размери.

— Мога ли да изпробвам някое? — запитах. — Никога досега не съм си имал работа с такова чудо.

— Разбира се — усмихна се госпожицата и ми подаде своята кесия. — За теб са — да ги оползотворяваш, както ти е угодно. Спокойно можеш да видиш с какво разполагаш.

Поех торбичката и внимателно избрах едно от малките пликчета в нея.

— Момче, по-добре го хвърли на земята — предупреди ме Аахз. — Някои юнаци ги палят в ръцете си, но за това се иска практика. Ако опиташ да го направиш в момента, сигурно ще загубиш няколко пръста.

Послушно подметнах пликчето на пет-шест крачки от нас. Като го наблюдавах с любопитство, фокусирах бързо припламване на енергия в него.

Избухна ярка светлина, придружена от меко изпукване. Примигнах и се взрях там, където допреди секунда лежеше мострата. Във въздуха висеше скромен облак зелен дим, бавно разсейван от лекия ветрец.

— Няма грешка! — извиках и пак бръкнах в кесията.

— По-кротко — спря ме Аахз. — Не сме се запасили с чак толкова много прах.

— Ох! Вярно — отвърнах, усещайки се малко глуповато. — Какво друго имаш, Танда?

— Ами — кимна тя с усмивка — предполагам, че коронният номер е това.

Докато говореше, като че ли извади нещо иззад гърба си. Казвам „като че ли“, защото не успях да се ориентирам добре. Ако се съди по движенията й, изглежда, държеше някакъв прът, дълъг около три стъпки, само че в ръцете й не се виждаше нищо.

— Какво е туй? — попитах вежливо.

Вместо отговор девойката се ухили и вдигна онова, което бе хванала, пред себе си. Сетне разтвори длани и изчезна във въздуха.