Робърт Асприн - Митични представи

— Нито един — каза твърдо военачалникът.

Аз примигнах.

— Извинявай, генерале. За момент ми се стори, че ти рече…

— Нито един — повтори той. — Няма да отделя никакви мои войници, за да подкрепя вашата кампания.

— Че това е лудост! — избухна Аахз. — И как очакваш да спрем такава армия само с магия?

— Не очаквам — усмихна се генералът.

— Но ако ние се провалим — изтъкнах аз, — Посилтум пада.

Злабрадва спокойно отвърна:

— Вярно е.

— Обаче…

— Позволете ми да изясня своята позиция — прекъсна ме той. — По моя преценка тук е поставено на карта нещо повече от някакво си кралство. Да речем, че вие успеете в тази мисия, което ще означава, че за отбраната на една държава магията е по-ефективна от бойната мощ. В крайна сметка това може да доведе до разпускането на всички армии по света, тъй като ще се предпочита да се наемат магьосници. Аз няма да взема никакво участие в създаването на подобен прецедент. Ако искате да покажете, че наистина превъзхождате армиите, ще трябва да го направите единствено със собствени сили. Военните няма да си помръднат и пръста, за да ви помогнат.

Докато говореше, Хю издърпа каната с вино от несъпротивяващите се пръсти на Аахз — само по себе си знак, че демонът е също тъй шашардисан от думите на генерала, както и моя милост.

— Господа, аз съм много чувствителен на тази тема — продължи Злабрадва, наливайки си от червения еликсир. — Толкова чувствителен, че фактически съм готов да пожертвам себе си и своето кралство, та да докажа правотата си. И което е повече: горещо бих ви предложил да сторите същото.

Той млъкна и ни изгледа със сияещи очи.

— Защото в тоя момент ви заявявам, че ако вие се измъкнете с победа от наближаващата битка, няма да доживеете да получите наградата си. Кралят може и да управлява двора, но слухът за това какво става в държавата стига до него през моите войници, а тези войници ще бъдат разположени на пост по вашия обратен път към двореца със заповеди да донесат новината за случайната ви смърт… дори ако им се наложи те сами да я уредят. Достатъчно ли съм ясен?

С огромно усилие за самоконтрол се сдържах не само докато излизахме от генералските покои, но и докато не се оказахме на такова разстояние, че почетната стража да не може да ни чуе. Когато най-накрая отворих уста, съумях да овладея предателската нотка на истерия, която инак би могла да издаде истинските ми чувства.

— Както ти рече, Аахз — отбелязах нехайно, — има армии и… армии. Нали така?

Люспестият мъж обаче не се заблуди нито за миг.

— Истерията няма да ни докара доникъде, момче. Сега на нас ни трябва здраво мислене.

— Извинявай — натъртено му отвърнах, — ама не беше ли тъкмо „здравото мислене“, което ни вкара в тая каша?

Аахз направи гримаса:

— Добре де, добре! Признавам си, че когато отначало прецених ситуацията, прозяпах туй-онуй.

— Туй-онуй? — невярващ на ушите си, повторих като ехо аз. — Сър, тази блага служба, дето ми я уреди, с нищо не напомня онова, което ми описваше, докато ме печелеше за идеята си.

— Усещам бе, младок — въздъхна демонът. — Определено ти дължа едно извинение. Намирисва ми, че наистина ще се наложи да поработим.

— Да поработим! — изпищях аз, като леко загубих контрол. — Това ще си бъде чисто самоубийство.

Аахз тъжно поклати глава.

— Ето че пак се палиш повече, отколкото трябва. Няма защо да се самоубиваме. Имаме избор, нали схващаш?

— Разбира се — язвително го срязах. — Могат да ни убият нашествениците, а биха могли да ни ликвидират и момчетата на Злабрадва. Колко глупаво, че не се сетих. Знаеш ли, господине, за един миг се обезпокоих.

— Нашият избор — сурово ме поправи той — е да се захванем с тази шибана мисия или да вземем парите и да избягаме.

В печалния сумрак, обременил мозъка ми, се прокрадна лъч надежда.

— Драги Аахз — рекох с истинско благоговение, — ти си гений. Хайде да тръгваме.

— Къде да тръгваме, момче?

— Обратно към хана, то се знае. Колкото по-скоро, толкоз по-добре.

— Хм, това не беше една от нашите възможности — надсмя ми се моят ментор. — В никой случай.

— Но ти каза…

— Казах „да вземем парите и да избягаме“, а не само „да избягаме“ — отново ме поправи той. — Нийде няма да ходим, преди да сме се видели с канцлера Гримбъл.

— Ама, Аахз…

Тук бях яростно прекъснат:

— Няма „Ама. Аахз“! Това скромно увеселително пътешествие ни струва цял куп пари. Ще трябва поне да си ги върнем, ако не и да сме на малка печалба.