Робърт Асприн - Митични представи

— Какво да правя, драги Аахз? — простенах.

На лицето му се изписа усмивка.

— Понеже ме питаш, съветът ми е да не се паникьосваш, докато не проучим всичко. Припомни си, че има армии и… армии. Нищо чудно тази да е толкова слаба, че да я разбием на пух и прах.

— Ами ако не е? — кимнах скептично.

— Тоя мост ще го изгорим, щом стигнем до него — въздъхна люспестият. — Нека първо чуем какво ще ни съобщи старият Хю Злабрадва.

Тъй като не можах да измисля нищичко, което да кажа в отговор на неговите думи, си затраях. Вместо това тръгнах из двореца редом с моя ментор в мрачно мълчание, следвайки указанията на канцлера.

Щеше да е по-лесно да приемем предложеният водач да ни заведе до целта, но имах голямо желание да си побъбря на четири очи с Аахз. Съответно оставихме Батъркъп и Глийп в двора и се заехме да издирим помещенията на генерала без чужда помощ.

Дворецът беше надупчен от коридори като пчелна пита (бих рекъл, до степен да се чудя дали коридорите не са повече от стаите). Краткото ни пътешествие бе допълнително затруднено от осветлението или по-скоро — от липсата му. Макар по стените да личаха многобройни конзолки за факли, изглежда, че се използваше само една от всеки четири и светлината, която редките пламъци хвърляха, далеч не бе достатъчна за успешна навигация из лабиринта.

Прокоментирах това пред Аахз като ново доказателство за скръндзавостта на кралството. Резкият му отговор гласеше, че колкото повече пестели от режийни и поддръжка, толкова по-охотно щели да прахосват пари за показ и разни разкошотии… като нас например.

Той твърдоглаво се опитваше да ми обясни идеята за някаква си „енергийна криза“, когато свихме зад поредния ъгъл и съзряхме жилището на военачалника.

Разпознаваше се доста лесно, понеже неговата врата се оказа единствената обрамчена с двама почетни стражи. Техните полирани брони лъщяха връз широките им рамене, докато бойците наблюдаваха приближаването ни с присвити очи.

— Тук ли живее генерал Злабрадва? — попитах учтиво аз.

— Ти ли си магьосникът, именован Скийв? — върна предизвикателството войникът отляво.

— Хей, аскер, момчето ти зададе въпрос! — намеси се Аахз. — Сега ще ни отговориш ли, или си толкова тъп, че не знаеш какво има от другата страна на вратата, която вардиш?

Стражът стана яркочервен и внезапно забелязах, че кокалчетата на партньора му по пост побеляха върху пиката, дето бе стиснал. Хрумна ми, че да продължавам да се противопоставям на военните, след като вече бях получил магьосническа служба, може би няма да е най-мъдрото поведение.

— Ммм, Аахз… — смотолевих. — Виж, че…

— Да! Това е жилището на генерал Хю Злабрадва… гу’сине! — лавна изведнъж стражът.

Очевидно споменавайки името на своя колега, аз бях потвърдил собствената си самоличност, при все че не ми стана ясно колко ли чужденци бродят по залите в компанията на едри люспести демони. Завършващото, болезнено отронено „гу’сине“ пък бе дан на моето изпълнение пред царедворците. Явно пазачите бяха инструктирани да се държат учтиво — поне с мен, — независимо до каква степен им натежава туй… а то несъмнено си беше тежко изживяване.

— Благодаря, войнико — нафукано рекох аз и заблъсках с юмрук по вратата.

— И още нещо — подхвърли боецът от дясната страна, — генералът поръча да влизате направо.

Фактът, че бе задържал това късче информация, докато не взех да чукам, подсказваше, че стражите не са променили изцяло лошото си мнение за магьосниците. Сега просто намираха по-фини начини да предизвикват раздразнение.

Усетих, че Аахз се готви да захване нов рунд с войника, така че бързо отворих вратата и прекрачих вътре, с което го принудих да ме последва.

Генералът стоеше до прозореца и нахлуващата отвън светлина очертаваше силуета му. Щом влязохме, той се обърна към нас.

— А-а! Заповядайте, господа — избумтя с добродушен тон. — Очаквах ви. Настанете се удобно. Ако желаете, налейте си вино.

Внезапната му проява на дружелюбност ми се видя още по-обезпокояваща от предишната му демонстрация на враждебни чувства. Аахз обаче мигом се нагоди към положението, докопвайки посочената му кана с алено питие. За момент си помислих, че възнамерява да сипе малко в един от бокалите, които стояха на подноса пред нас, и да ми го подаде. Ала той отпи юнашки направо от каната, задържа виното в устата си, после одобрително облиза бърни. Насред хаоса, в който моят живот изневиделица се бе превърнал, беше приятно да установя, че някои неща си остават неизменни. За секунди Хю Злабрадва се навъси заради изпълнението му, но сетне насили чертите си да възстановят онова приветливо изражение, с което ни бе посрещнал.