Робърт Асприн - Митични представи

— Хич не ми пука кои сте! — изръмжа стражът. После, без да губи време, намести пиката между себе си и онзи, който се бе обърнал към негова милост. — Не можете…

И рязко млъкна, защото оръжието се отскубна от ръцете му и заплава хоризонтално във въздуха, така че застана като барикада помежду него и люспестия.

Това беше мое дело — най-обикновена проява на левитация. Въпреки планирания от нас гамбит усетих, че трябва да се намеся пряко в ставащото, преди нещата да излязат напълно от контрол.

— Аз съм Скийв! — прогърмях, извисявайки гласа си в резониращ бас. — А туй е моят помощник, когото се опитваш да заплашваш с твоето немощно оръжие. Ние сме дошли в отговор на една покана от Родрик Пети, крал на Посилтум!

— Точно така, колибарче! — ухили се злобно Аахз към войника. — Сега просто изтичкай като добро момче и съобщи, че вече сме тук… а?

Както споменах по-рано, всичко това бе обмислено да шашардиса обикновеното народонаселение. Явно обаче стражът не беше чел сценария и нито се отдръпна от ужас, нито се сви от страх. Ако нашето малко шоу въобще оказа някакъв ефект върху него, то той бе тъкмо противоположният.

— Магьосник, така ли? — подметна войникът подигравателно. — В подобен случай си има правилник. Заобиколете отзад, където са другите.

Това ни свари неподготвени. Добре де, мен поне ме свари неподготвен. Според нашия план трябваше да приключим спора, като или влезем в двореца, за да изнесем представлението си в двора на краля, или кралят да доведе двора си отвън при нас. Не бяхме обмислили варианта да ни отпратят към задната врата. Настъпи неловка пауза.

— Как тъй отзад? — начумери се Аахз. — Осмеляваш се да предложиш на магьосник от ранга на моя господар да иде на черния вход като обикновен слуга?

Войникът не помръдна и на сантиметър.

— Ако зависеше от мене, щях „да се осмеля да ви предложа“ далеч по-малко приятни работи. Но понеже не зависи, просто си изпълнявам заповедите. Ще трябва да заобиколите оттатък като всички други.

— Какво, други ли? — попитах предпазливо.

— Ами да — подхили се стражът. — Кралят поддържа цял един двор, за да се оправя с вас, „чудотворците“. Няма вмирисан амбулантен търговец на муски и амулети от осем царства наоколо, който да не се намира в града. Някои са се наредили на опашката от вчера по обяд. Сега минете отзад и престанете да препречвате пътя!

Извърна се кръгом и заблъска крак към вратата, като остави пиката си да виси във въздуха.

Веднъж и на Аахз да не му стигнат думите, както и на мен. Явно не бях единственият, поканен от монарха да намине насам. Нещо повече, очевидно се бяхме напъхали в шамарите.

— Какво ще правим сега, Аахз?

Щом стражът се отдалечи дотолкова, че да не може да ни чуе, аз се върнах към нормалния си глас и начин на говорене, макар все още да бе необходимо да поддържам физическата си маскировка в същия вид.

— Лесна работа — реагира той. — Ще си опаковаме нещата и действително ще заобиколим отзад. Не го ли чу бе, момче?

— Но какво ще стане с… — Аахз обаче вече си беше плюл на дланите и прибираше малкото вещи, които бяхме разопаковали.

— Младок, не пипай нищо — предупреди ме демонът през рамо. — Не можем да си позволим някой да те види да вършиш ръчна работа. Не е добре за имиджа.

— Онзи рече, че тук има други магьосници! — избрътвих най-накрая.

— Аха. И?

— Ами-и как ще постъпим?

Моят спътник се намръщи.

— Вече ти казах. Ще си опаковаме нещицата и…

— Питам те какво ще правим с другите магьосници?

— Да правим? Нищо няма да правим. Нали знаеш, още не ставаш за дуели.

Той приключи с опаковането и отстъпи крачка назад, за да огледа резултата от своята дейност. Кимна доволно, извърна се и хвърли око над рамото ми.

— Момче, ще предприемеш ли нещо с тази пика?

Проследих погледа му. Да, пиката на стража все така си се рееше във въздуха. Макар и да не мислех за нея, някаква част от ума ми я поддържаше там, докато не решах къде да я дявам. Въпросът беше какво да сторя с това оръжие.

— Слушай, Аахз… — наченах, ала той вече бе потеглил покрай стената.

За момент застинах в колебание. Войникът си беше отишъл, тъй че не можех да му върна имуществото. Да го оставя пък да падне на земята, ми се виждаше някак си слабо въздействащо.

Понеже не успях да се сетя за нищо, което да има подходящия драматичен оттенък, кандисах да отложа решението си. Засега оставих пиката да се носи край мен, докато бързах след люспестия, като първом я издигнах на по-високо, та да не застрашава Глийп и Батъркъп.