Робърт Асприн - Митични представи

— Ти очакваше ли тук да заварим и други магьосници? — попитах моя ментор, щом се изравних с него.

— Не — призна Аахз. — Разбира се, съществуваше подобна възможност, но не я прецених като твърде вероятна. Все пак това не е чак толкоз изненадващо. Такава работица няма как да не измъкне конкуренцията от убежищата й. Чактисваш ли?

Той не изглеждаше особено разтревожен, така че се опитах да приема новото развитие на нещата в крачка.

— Добре — спокойно заявих аз. — Туй как променя нашите планове?

— Не ги променя. Просто си свърши работата, както съм ти показвал, и всичко ще се нареди идеално.

— Ами ако онези там магьосници…

Изведнъж Аахз спря и насочи пръст към мен.

— Виж какво, момче — започна сериозно той, — това, дето не преставам да ти обяснявам, че имаш още много хляб да изядеш, докато се изпечеш в занаята, не значи, че за нищо не те бива! Ако не мислех, че си достатъчно добър да получиш мястото, нямаше да те подтиквам да идеш на въпросното събеседване.

— Наистина ли, сър?

Той се обърна и пак тръгна.

— Чисто и просто се подсети, че сред различните измерения Буна 4 4 Нека припомним, че така се нарича родното място на Скийв. — Б.ред. не е известна с магьосниците си. Не си майстор, но пък майсторите поначало са рядкост. Бас държа, че в сравнение с конкуренцията ще изглеждаш същински експерт.

Това звучеше логично. Демонът винаги бе изразявал пределно ясно ниското си мнение за Буна и за бунаците, които я населяваха, включая и мен. Тази последна мисъл ме накара да драпам за малко повече подкрепа.

— Ей, Аахз?

— Да, Скийв?

— Как оценяваш шансовете ми, ама честно?

Преди да отговори, имаше миг на мълчание.

— Момче, нали знаеш как вечно се оплакваш, че съм ти бил подривал увереността?

— Да?

— Е, за наше добро не се натискай прекалено много да чуеш честната ми оценка.

Не се натиснах.

Оказа се, че минаването през задната врата не е никакъв проблем… най-вече защото нямаше такава! За моя собствена изненада и за възмущение на Аахз стената не обграждаше напълно двореца. Доколкото можех да видя, завършена бе само предната й част. Двете странични се изграждаха в момента; онази в дъното направо не съществуваше. Тук съм длъжен да поясня един факт. Моето изявление, че страничните зидове се оформяха в момента, беше предположение, основаващо се върху наличието на строителна скеля в края на стената, а не защото бях забелязал, че нещо се върши. Ако изобщо се предприемаше някаква работа, то бе достатъчно внимателно, та да не обезпокои прорасналите през скелята пищни буренаци.

Започнах да изпитвам дълбоки съмнения към кралството, с което се канех да се съюзя.

Трудно бе да се разбере, дали царедворците са били свикани в градина, или това беше двор, загубил битката с плевелите и храсталаците, избуяли на празното място, където би трябвало да бъде задната стена. (Тъй като бях израснал във ферма, основното ми образование в областта на растенията гласеше, че ако нещо не става за ядене и не вирее в правилни редички, е бурен.)

Сякаш в отговор на моите мисли Батъркъп си напълни устата с най-близката шарена туфа и ентусиазирано започна да дъвче. Глийп подуши същия храст и извърна нос от него.

Всичко това забелязах някак си между другото. Основната част от вниманието ми бе съсредоточена върху самия двор.

До стената на двореца съзрях малък открит павилион, подслонил нечия седнала фигура — вероятно краля. Близо до него отляво и отдясно стояха двамина мъже. Тълпата, доколкото я имаше, бе разделена на две групички. Първата беше застанала донякъде в подредена линия по едната страна на градината. Предположих, че това е опашката… или по-скоро се надявах, че е опашката, понеже се присъединихме тъкмо към нея. Втората група пъстрееше като дезорганизирана маса на оттатъшния край на терена и гледаше какво става. Дали бяха отхвърлени кандидати или просто любопитни кибици, не знаех.

Изведнъж погледът ми попадна върху някаква млада двойка в групата на наблюдаващите. Не бях очаквал да срещна тук каквито и да било познати лица, обаче тези двамата ги бях виждал и преди. И не само че ги бях виждал, ами демонът и аз по едно време ги персонифицирахме — в скверна игричка на отгатване, която приключи с това, че нас ни обесиха.

— Аахз! — прошепнах напрегнато. — Забелязваш ли ония двамката там?

— Не — отряза безцеремонно той, без дори да обърне глава да погледне.

— Но те са същите, които…

— Забрави ги — настоя моят ментор. — Гледай съдиите. Тях трябва да впечатлим.