Робърт Асприн - Митични представи

— Тъпата свещ само се пали и гасне — измърмори полу на себе си моят ментор. — Ще привлече вниманието на всички стражи наоколо.

— Пък аз си мислех, че се опитваме да направим точно това — изтъкнах ентусиазирано, обаче Аахз ми обърна гръб и се взря към двореца в светлината на ранното утро.

Не му се налагаше да се взира много надалеч, защото бяхме спрели на лагер насред пътя току пред главните порти на Родрик Пети.

Както казах, бях останал с впечатлението, че нарочно сме избрали туй място, за да привлечем погледите към наша милост.

Бяхме пропълзели дотук в мъртвилото на нощта, неуверено пробивайки си път между спящите постройки, скупчени около главния вход. Тъй като не искахме да палим огън, минахме с минимално разопаковане на багажа, но дори и в мрака бях разпознал свещта на Гаркин. Всичко това би следвало да има отношение към нещо, което люспестият нарече „драматично появяване“. Доколкото можех да преценя, подобно появяване означаваше, че не можем да сторим нищичко по лесния начин.

Външният ни вид бе също внимателно обмислен да прави впечатление с помощта на зарязаните от имповете дрехи и моите магии за трансформация.

Аахз го докарах в станалата вече традиционна премяна — на съмнителния тип. Преобразен на еднорог, Глийп спокойно стоеше до Батъркъп, така че разполагахме с чифт еднакви животни. Ала в главния фокус на нашето внимание се оказа моят собствен външен облик.

И двамата с демона бяхме на мнение, че маскировката от типа Гаркин в случая не би била подходяща. Докато естественият ми вид беше прекалено незрял, Гаркиновият пък бе прекалено старчески. Тъй като можехме свободно да си подберем желания от нас образ, решихме да изпипаме един магьосник някъде между тридесет и пет, четиридесетгодишен: все още млад, без да е младеж, опитен, без да е стар, и могъщ, но все още учещ се.

За да постигна такова преобразяване, се наложи да се потрудя малко повече от обичайното, понеже нямах наум готов образ, който да поставя върху собствения си лик. Вместо това затворих очи и си представих как изглеждам нормално. После бавно изтрих своите черти, докато ми остана само едно празно лице, откъдето да започна. Е, сетне се залових на работа, а Аахз ме наблюдаваше съсредоточен и предлагаше идеи плюс корекции.

Първото, което пипнах, беше височината. Занагласях образа и накрая новата ми фигура се източи с глава и половина над моя същински дребен ръст. Следващото бе косата — смених ягодово русата си грива с по-зловещо черна, като същевременно направих тена си няколко степени по-тъмен.

Най-много грижи ни отвори лицето.

— Удължи мъничко брадичката — нареждаше Аахз. — Пусни си брада… не толкова голяма, глупако! Просто малко по-козешка… Така по̀ се ядва!… Сега смъкни бакенбардите… ха тъй, увеличи носа… стесни го… приготви веждите по-рунтави… не, остави ги, както си бяха, а вместо това вдълбай очите леко навътре… За да върви да говориш на всеуслушание, е нужно да промениш цвета на тези очи! Боядисай ги кафяви… така, я дай две смръщени бръчици по средата на челото… добре. Туй вече трябва да свърши работа.

Втренчих се във фигурата, която стоеше пред умствения ми взор, и се постарах да запечатам образа в паметта си. Беше впечатляващ, може би малко по-зловещ, отколкото бих го направил, ако зависеше само от мен, но експертът тук бе демонът и се налагаше да се доверявам на неговата преценка. Отворих клепачи.

— Страхотно, момче — просия Аахз. — Сега навлечи тази черна роба със златисточервения кант, дето остана от имповете, и ще се превърнеш в личност, подходяща да украсява всеки двор.

— Разкарайте се! Запречили сте пътя!

Грубата заповед върна мислите ми към настоящето.

Някакъв войник, ослепителен в кожената си броня, гневно приближаваше нашия бързо организиран стан, размахвайки една страховита наглед пика. Портите зад него бяха леко открехнати и оттам надничаха главите на неколцина други аскери, които любопитно ни наблюдаваха.

Тъй като светлината се бе позасилила, можах да разгледам стената по-добре. Не беше кой знае каква направа — я имаше десет стъпки височина, я не. Нещата си пасваха. От онова, което бяхме видели, откакто пресякохме границата, и кралството не представляваше кой знае какво.

— Вие глухи ли сте, бре? — ревна войникът, докато наближаваше към нас. — Казах да се разкарате!

Аахз се втурна напред и застана на пътя му.

— Скийв Великолепни пристигна — обяви моят наставник. — И той…