Маргарит Абаджиев - Писмо до една неблагодарница

Та се сетих… На какъв език ми пишеш писмата си, ако изобщо се присетиш да пратиш картичка за Великден. Не знам моди ли са някакви, що е, но аз така говорех преди сто години. Опитваш се да ме уязвиш за възрастта ми ли, какво целиш?! Ставаш смешна, околните вече се шегуват с твоето твърдоглавие. Живеем в края на двадесети век, ако не си забелязала, не отива на едно младо и красиво момиче да говори като бабичките от черквата. Зная, че почиташ традициите и ги тачиш, ала трябва да гледаш напред, да се образоваш още и още, пък ти се инатиш, съща магарица. Беше най-примерната ученичка от школото на свети Климент, прилежна и добра, цял Охрид ти се възхищаваше, каква те щръклица подгони изведнъж?! Държиш на всяка цена да се отличаваш от мен, така го схващам, най-добре да нямаме нищо общо. Тъй ли? Избираш грешен път и съвсем скоро ще ти стане ясно колко глупави и несъстоятелни са обвиненията ти.

Аз не съм ти враг! Толкова много ти дадох, толкова много още ще ти дам, ти си смисълът на живота ми, как не го разбра! Как не го оцени поне за секунда! Ние сме една плът и кръв. Смени ги де, смени си кръвта, синя ли искаш, царска? Не щеш ли американска? Не щеш ли френска? Руска не щеш ли? Смени си физиономията, дето кожата си ми одрала. Че и ми се зъбиш, не те е срам! И него доживях — собственото ми чедо да бяга от мен като от чумава!

Извинявай, мила, объркана съм. В несретни времена живеем, само злоба и завист наоколо. Уморих се от тегобата, нервите ми отъняха. Цял живот се трепеш, блъскаш като скот, скачаш призори, заспиваш с вълците и за какво?… За какво е цялата гюрултия, за какво си дните затрих? Все сама кукувам, няма с кой думица да обелиш, кой едно цветенце да ти поднесе. Това ми е късметът от всичкото тегло, няма прокопсия. Мъки, мъки, Доне, мъки! Чувствам, че губя и тебе, чужди хора слушаш ти, по акъла им се водиш, всичко ми е ясно. Аз просто не мога да се примиря, че ни разделиха, че издигнаха помежду ни стена, по-страшна от Китайската. Жестоко е и че вярваш на хорските сплетни, а не на майка си. Лъгаха те, че си храненица, че от улицата съм те прибрала, клета сирота, от немай къде. Не усети ли, че заради тебе глава на дръвника слагам, че снагата ти тънка, висока под сърцето ми узря? Че те закърмих с обич и грижи безмерни, че ти си ми имането, ти си ми и кръстът. Как потъмняха очичките ти звездици, кой ти катран в душата наля, земята да го изяде? Един ли поне ден не се запита как съм, жива ли съм, здрава ли съм, как поминувам, не ме ли сънуваш, седнала на прага, да те чакам и мисля, пребрадена като за умряло? Не…От мене го запомни — на всеки ще се въздаде. Мера според мера!

Айде, дърто, уста си сбирай! Повече няма да пиша. Достатъчно писах, достатъчно молих, камък да беше, щеше да проговориш. Скоро ще с задомиш, и ти челяд ще имаш, да те пази Господ от сурови деца, от студени деца да те пази! Ако питат за мен, кажи им, че съм при свети Петър, ракийката си пием. Така май е най-добре за всички. Ако не те е срам, кажи им… Дано успеят да ти обяснят колко не си била права, дано го усетят. Ти решаваш. Аз каквото успях, направих. Вероятно не бях идеална майка, тя, Идеалната, видя рожбата си разпната… Остани си със здраве. Ако се сетиш, обаждай се. Ако не искаш, мълчи. Господ вижда и туй, и онуй, в неговите ръце е всичко. Щом е речено, нека бъде волята му. Аз ще се подчиня.

Остани си със здраве и сбогом! Целувам те, мила ми щерко, чедо ненагледно!

Подпис: не се чете.

Послепис: Чувам, че във вашия квартал живеела някаква креслива албанка. Кахъри ти създавала. Само ми обади. Вадя старата пушка от сайванта и тичам. Помниш ли като те учих да стреляш, беше по Илинден. Малка беше, ама много ти хареса. Само ми обади и тичам. Сбогом!

© Маргарит Абаджиев

Източник: http://bgstories.athost.net

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2970]

Последна редакция: 2007-06-07 21:00:14