Мелани Роун: Принц на драконите

Княз Зеава примигна срещу слънцето и изрази с усмивка задоволството си. Всички признаци предвещаваха добър лов: следи от лапи по скалите, следи от крила по пясъка и покарал покрай ждрелото горчивослад. Князът обаче имаше шесто чувство и не се нуждаеше от признаци, видими с просто око. Той можеше да почувства присъствието на плячката с цялата си кожа, да го подуши във въздуха, да го долови с всеки свой нерв. Неговите поклонници казваха, че е способен да посочи кога времето е назряло за лов само като се взре в небето. Враговете му казваха, че може да долавя невидими неща, защото сам е драконово изчадие.

Действително князът изглеждаше като човешко превъплъщение на дракона, за който беше тръгнал на лов днес. Дълъг надменен нос се издаваше напред от слабото му, хищно лице, чийто израз не беше съвсем безмилостен благодарение на хумора, притаен в ъгълчетата на устните. Близо шестдесет зими бяха обрамчили очите му с дълбоки бръчки, ала снагата му беше все още жилава и гъвкава, седежът му на седлото непринуден, гърбът — прав като меч. Най-горд сред старите дракони бе Зеава, и плащ черен като очите му, се стелеше във въздуха зад него като криле, когато яздеше своя висок боен кон навътре в Пустинята, над която властваше вече трийсет и четири години.

— Потегляме ли, мой княже?

Зеава погледна зет си.

— Потегляме — отговори той, с думите, осветени от вековете; а след това се ухили. — Потегляме всякак, Чей, освен ако десницата ти, с която стискаш меча, не е започнала вече да се поуморява.

Младият мъж на свой ред се ухили:

— Единственият път, когато беше взела да се поуморява, беше когато се бихме срещу Мерида. Но и тогава бе за малко и само защото ти непрекъснато прехвърляше към мен много врагове!

Юздите бяха затъкнати в муцуните на конете, а по седлата липсваха обичайните украшения, чието подрънкване би могло да предупреди дракона за появата им.

— Още десет мери, според мен — каза Чейнал.

— Пет.

— Десет! Дяволският му син ще се свре в някоя дупка из хълмовете и ще се бие оттам.

— Пет — повтори Зеава. — И ще стои при устието на Разцепикамък, както Върховният ни княз Рьолстра в своя палат на Канарата.

Хубавото лице на Чейнал се сбърчи в гримаса:

— Защо ти трябваше да го споменаваш? Толкова добре си прекарвах…

Зеава се изсмя. Дълбоко в себе си той, желаеше този отличен момък да бъде истински негов син, негова плът и кръв, негов наследник. Чувстваше се много по-близък с Чей, отколкото с родния си син, принц Роан — тънък и кротък юноша, отдаден повече на наука и размишления, а не толкова на мъжествени изкуства. Роан беше доволно похватен с меча, отличен ловец на всякакъв вид дивеч — като изключим драконите, хитър и пъргав при бой с ножове, но Зеава не разбираше, че тези занимания не са за него смисъл и цел в живота. Зеава не проумяваше вкуса към книги и учене у своя син Роан. Честността принуждаваше стария княз да признае, че зет му Чейнал има и други интереси освен лова и сраженията, но те са на по-задно място. Когато Зеава се бе опитал да подтикне Роан към по-различни дейности, жена му и дъщеря му бяха изскочили срещу него като разсърдени дракони.

Зеава се ухили скришом, докато яздеше през пърлещата жега към клисурата Разцепикамък. Тобин трябваше да му е син: като момиче тя надвиваше и в езда, и в схватки с нож всички свои връстници. Женитбата и майчинството я поукротиха, но все още можеше да й причернява от време на време, досущ като на баща й. Част от брачния договор на Чейнал поставяше условието, че на младоженката се забранява да влиза с кинжал в спалнята. Хрумването беше на Чейнал, който го смяташе за много хубава шега, и то действително бе накарало всички — включително Тобин — да паднат на земята от смях, но внесе и принос в семейната легенда, нещо, за което Зеава беше загубил надежда, че Роан някога ще направи.

Не че у Тобин липсва женственост — мислеше си старият княз, хвърляйки нов поглед към зет си Чейнал. Само жена, надарена с много чар, би могла да плени и задържи в плен огнения по нрав млад господар на крепостта Радзин. Шест години след сватбата си и раждането на синове-близнаци принцесата и съпругът й бяха все така влюбени един в друг. Жалко, че Роан все още не си беше намерил някоя изгора, та да се затвърдят и стойката, и мъжеството му. Нищо не превръща момчето в мъж така бързо и тъй добре, както желанието да покориш красавици.