Мелани Роун - Принц на драконите

Предвижданията на Зеава се оказаха верни. Драконът си бе избрал да се настани на един остър връх — същинска наблюдателница — в края на клисурата. Ловците спряха на цяла мяра разстояние, за да се полюбуват на страховития звяр: тъмнозлатист като пясъците, които му бяха дали живот, и с размах на крилата по-широк, от ръста на трима високи мъже. Дори от това разстояние можеше да се усети колко злобно гледа.

— Какъв мъжкар, истински родоначалник — промърмори Чей, отдавайки дължимото на противника. — Бъди внимателен, княже.

Зеава прие тези думи според значението, с което бяха отправени — не като предупреждение, че може да загуби в двубоя, а като напомняне да не си навреди по време на самия двубой. Ако се прибереше вкъщи с повече от една-две драскотини, жена му щеше да редува ласкавите грижи за раните му с яростни изблици срещу непохватността, с която ги е получил. Княгиня Милар бе легендарно прочута със своята избухливост: толкова, колкото и със своята рядка сред жителите на Пустинята, златисторуса красота, която беше предала и на сина си.

Двадесетината конници се разпръснаха ветрилообразно, заемайки позиции в съответствие с етикета, а Зеава продължи сам напред. Драконът го изгледа свирепо и князът се усмихна. Звярът беше безкрайно разлютен. Гъста маслена смрад се носеше в горещия въздух — тя бликаше от жлезите в основата на дългата опашка с остри шипове. Мъжкарят се бе приготвил да опложда своите женски, скрити из пещерите наоколо, и всеки, който му препречваше пътя към целта, беше обречен на страшна смърт.

— Разгорещен си и не те свърта, а, Дяволска муцуно? — напяваше си Зеава със съвсем нисък глас. Князът измина в тръс известно разстояние, като плащът му се развяваше над раменете, и спря на половин мяра от наблюдателницата. Островърхата скала беше от жилчест пясъчник в десетина оттенъка на кехлибар и тъмночервени рози, като Огнената кула на Цитаделата, палата на Зеава. Драконът се бе вкопчил в камъка с лапите си, всеки пръст от тях дебел колкото мъжка китка, и с лекота пазеше равновесие, макар че често-често размахваше черно-златистата си опашка. Двамата владетели на Пустинята се измериха с поглед. Привидно двубоят бе смехотворно неравен — масивният дракон със зъби като кинжали срещу сам мъж на кон. Но Зеава имаше едно предимство, което го бе направило победител в такива премерения на силите цели девет пъти досега. Бе побеждавал повече от всеки друг човек на материка и това бе част от семейната легенда. Зеава разбираше драконите.

Този тук гореше от нетърпение да се сноши със женските си — дванайсетина, дори повече — но вече беше стар и знаеше това. По тъмнозлатистата му кожа личаха белези от битки, а един от ноктите му, пострадал при предишен двубой, висеше под неестествен ъгъл. Докато великанските криле застрашително се разгъваха, показвайки кадифено-черното си опако, можеха да се видят зле излекувани разкъсни рани, както и кости, зарасли криво след счупване. Драконът вероятно щеше да се съвокуплява за последно — и, подозираше княз Зеава, си даваше сметка за това.

Звярът бе в състояние да създаде на княза доста работа, но Зеава знаеше още нещичко за драконите. Макар да се славят като хитри, те не могат да задържат в ума си повече от една мисъл наведнъж; този желаеше да опложда, и следователно щеше да се бие без всякаква изкусност, без тънките уловки, до които прибягва един мъжкар, когато е приключил чифтосването за три години напред. Разгоненият противник на Зеава вече няколко дни се беше опивал от смрадта, отделяна от жлезите му — няколко дни беше играл по пясъка и скалите любовните си танци, привлекли женските към него. Дори и мозъкът му беше размекнат и бе загубил изцяло остротата си, защото едничката цел на дракона беше да оплоди дракониците, а това го правеше едновременно по-уязвим и по-коварен. И макар Зеава съвсем разумно да вземаше пред вид ноктите и зъбите на звяра, той също се и усмихваше, предвкусвайки десетия си триумф. Щеше да разгадае играта на мощния мъжкар, да осуети клопките му и да се забавлява.

На петдесет мери от тях, в крепостта с дялани от як камък кули, градени с последователните усилия на поколения Зеавови предци, княгиня Милар седеше на верандата заедно със сестра си Андраде. Двете мълчаха; влизането на една слугиня с плодове и разхладителни напитки беше прекъснало бурната свада между близначките. Повод за свадата бе принц Роан.

След като слугинята се поклони и се оттегли, господарката Андраде преметна отново на гърба си дългата руса плитка и впери поглед в сестра си: