Мелани Роун - Принц на драконите

— Е, вече е по-добре! Последните няколко дни изглеждаше прекалено царствена и сериозна. Сега пак имаш човешки вид.

Тя плесна с длан по мократа му руса глава:

— Глупчо такъв!… Хайде, ела в градината да се поизсушим — някъде, където няма да ни видят. Мама би ни одрала живи, ако покапем новите й килими от Кунакса.

Роан дружески обви с ръка раменете й, докато пресичаха двора и минаха през градинската порта. Бе късна пролет, цветята растяха буйно и Тобин за пореден път се удиви на чудото, докарало рози в Пустинята. Преобразяването беше започнало през детските й години и сега не си спомняше дали някога в Цитаделата е имало по-малко блага и удобства. Разкоша на дома на съпруга си, крепостта Радзин, приемаше като нещо дължимо. Душата й обаче принадлежеше все още на Цитаделата на нейните предци, и тя открито се гордееше с красотата, която майка и бе създала на това място.

Младата принцеса избра една огряна от слънце каменна скамейка, където разстла полите си да съхнат. Роан прояви любезността да разплете дългите й плитки и да и помогне да среше с пръсти черната си коса.

— Спомняш ли си, когато татко играеше с нас на дракон? — запита той.

— Ти винаги оставяше мен да се възползвам от предимствата — отвърна му с обич тя. — Татко обаче никога не се сети да си наметне плащ като тебе. Ти си роден актьор.

— Надявам се — отговори той някак мрачно.

— Джани и Мааркен те обожават — продължи Тобин, преструвайки се, че тонът му не й е направил впечатление. — Когато сам имаш синове, ще бъдеш чудесен баща.

— Хайде, недей и ти — промълви брат и. — Цяла пролет мама не говори за нищо друго. На Риалата вероятно ще ми изнамери някоя тучна, кравообразна глупачка от знатен род, за да ми роди деца.

— Никой не те принуждава да се жениш за девойка, която не можеш да обичаш. Можеш сам да избираш, и то сред най-добрите.

— На двадесет и една години съм и още не съм открил момиче, с което бих могъл да прекарам дори два дни, камо ли целия си живот. Ти и Чей имахте късмет да се намерите толкова млади.

— Богинята ни събра — отвърна Тобин. — Истина е също, че не си и тръгнал да търсиш.

— Мама и татко възнамеряват да търсят вместо мен — въздъхна младежът. — Това е бедата. Мама ще гледа избраницата да е от най-високо потекло — толкова високо, че сигурно няма да може да се облича без помощта на три камериерки. А татко желае да бъде красива и плодовита — защото, казва той, искал хубави внуци. — Роан печално се засмя. — Колкото до онова, което аз искам…

— Я не смей да ми се представяш за хрисим — скастри го тя. — Познавам те, братле, ако не искаш да се ожениш за дадено момиче, няма да се ожениш, без значение какво говорят или желаят мама и татко.

— Но рано или късно ще трябва да заплодя една или друга… Изсъхнаха ли ти вече дрехите? Татко ще се прибере скоро с дракона си.

— Този би трябвало да бъде твой дракон.

— Не, благодаря. По ме влече да ги гледам, отколкото да ги убивам. Има нещо у тях, Тобин, виждам го, когато летят или го чувам, когато, излезли на лов, реват и връхлитат плячката си… — Роан сви рамене. — Зная, разбира се, че са досада. Ала без тях Пустинята ще обеднее.

Тобин се намръщи. Всеки знаеше, че драконите трябва да се изтребват; те бяха повече от досада — бяха заплаха. В Радзин бяха загубили шест превъзходни кобили и осем обещаващи годиначета заради тях; керваните, пътуващи през Пустинята, не бяха никога в безопасност. От Гилад до планините Вереш драконови криле носеха повея на унищожението. Хищните зверове унищожаваха не само добитъка, но и реколтата.

— Знам, че не си съгласна с мен — каза Роан с усмивка, изтълкувал правилно изражението й. — Но теб никога не те е привличало да наблюдаваш танците им, или пък да узнаваш разни неща за тях. Тобин, те са така красиви — горди, могъщи, свободни…

— Много си възвишен — рече тя и отметна съхнещата коса от очите си. — Драконите трябва да се изтребват, и двамата знаем това. Чей казва, че щом веднъж броят им намалее под определена граница, природата сама ще свърши останалото. Няма да има достатъчно, за да се възпроизвеждат.

— Надявам се никога да не се случи подобно нещо — произнесе Роан, като стана от скамейката и потупа влажния плат на ризата си. — Мисля, че вече не капем толкова; хайде да се прибираме и да се приготвим за празничното посрещане на ловците.

— Освен празник ще има и да се шият рани по кожата на Чей — отвърна Тобин с гримаса.

— Той ще си дойде само с няколко драскотини, а ти ще имаш за какво да го гълчиш. Не съм виждал друг съпруг като него, който така да угажда на жена си, и особено на склонността й да избухва!