Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

— О, здравейте всички! — провикна се той и обходи в кръг насъбралите се със сияйната си усмивка. — Тъкмо показвах на професор Спраут как точно се лекува плашеща върба. Но не искам да останете с впечатлението, че съм по-добър билколог от нея. Просто имам късмет, че съм срещал някои от тези екзотични растения по време на моите странствания…

— Днес — в Трета оранжерия, ученици! — обяви професор Спраут, която обикновено бе ведра, но този път изглеждаше неузнаваемо кисела.

Разнесе се оживен шепот. Досега бяха работили само в Първа оранжерия, но в Трета се отглеждаха много по-интересни и опасни растения. Професор Спраут взе един голям ключ от връзката на колана си и отвори вратата. Хари долови миризмата на влажна почва и тор, смесена с тежкото ухание на някакви гигантски цветя с размерите на чадър, които се полюшваха от тавана. Тъкмо когато щеше да последва Рон и Хърмаяни вътре, ръката на Локхарт го спря.

— Хари! Исках да поговорим… Не възразявате да закъснее няколко минути, нали, професор Спраут?

Ако се съди по смръщеното чело на професор Спраут, тя възразяваше, но Локхарт каза „Чудесно!“ и затвори вратата на оранжерията под носа й.

— Хари — каза Локхарт и големите му бели зъби блеснаха на слънцето, когато поклати глава. — Хари, Хари, Хари…

Хари бе в пълно недоумение и не каза нищо.

— Щом чух… ами, разбира се, вината е изцяло моя… Щеше ми се да се наплескам.

Хари нямаше представа за какво говори той. И тъкмо се канеше да го каже на глас, когато Локхарт продължи:

— Не знам дали изобщо някога съм бил толкова шокиран. Да летите с кола чак до „Хогуортс“! Е, аз веднага разбрах защо сте го направили. Личеше си отдалеч. Ех, Хари, Хари, Хари…

Забележително беше как успяваше да покаже всеки един от бляскавите си зъби дори когато не говореше.

— Дадох ти да вкусиш от популярността, нали? — каза Локхарт. — Май ти се услади… Появи се на първа страница на вестника с мен и нямаше търпение да опиташ отново.

— О, не… професоре, вижте…

— Хари, Хари, Хари… — продължи Локхарт, като се пресегна и го обхвана през раменете. — Разбирам те. Естествено е да поискаш още, след като си вкусил веднъж. И се обвинявам, че ти показах какво е, тъй като неизбежно щеше да те замая. Ала виж, млади човече, не може току-така да летиш с автомобил в опит да бъдеш забелязан. По-спокойно… Ще имаш време за всичко, като пораснеш. Да, да, знам какво си мислиш сега: „Лесно му е, след като вече е международноизвестен магьосник!“ Но на дванайсет години аз бях точно толкова неизвестен, колкото си ти сега. Дори бих казал — още по-неизвестен от теб. Защото за теб все някой е чувал, нали? Около тая история с Онзи-който-не-бива-да-се-назовава. — Той погледна мълниевидния белег върху челото на Хари. — Е, да, да, знам, че не е като да си печелил пет пъти поред наградата на „Седмичник на магьосницата“ за най-очарователна усмивка, както аз… Но все пак и това е едно начало, Хари, повярвай ми, едно добро начало.

Той му намигна окуражително и се отдалечи. Хари остана като втрещен няколко секунди, после си спомни, че всъщност трябваше вече да е в оранжерията, отвори вратата и се мушна през нея.

Професор Спраут стоеше зад една грубо скована пейка в центъра на оранжерията, върху която имаше двайсетина чифта разноцветни наушници. Когато Хари зае мястото си между Рон и Хърмаяни, професор Спраут каза:

— Днес ще разсаждаме мандрагора. Кой може да каже какви са свойствата на мандрагората 4 4 Многогодишно растение, което е смятано за чудотворно през средните векове, а и сега се използва във фармацевтиката. — Б.пр. ?

Никой не беше изненадан, че Хърмаяни първа вдигна ръка.

— Мандрагората има чародейна сила — заговори тя така гладко, сякаш беше погълнала целия учебник. — Тя помага на преобразени или прокълнати хора да се върнат в предишното си състояние.

— Отлично! Десет точки за „Грифиндор“ — обяви професор Спраут. — Мандрагората е основна част на повечето противоотрови. Като чародейка обаче тя може да бъде и опасна. Кой ще каже защо?

Ръката на Хърмаяни отново се стрелна нагоре и едва не събори очилата на Хари.

— Викът на мандрагората чародейка може да е смъртоносен за онзи, който го чуе — светкавично отговори Хърмаяни.

— Точно така. Получавате още десет точки — каза професор Спраут. — Само че мандрагорите, които имаме тук, са още съвсем млади.

Докато говореше, тя посочи към един ред дълбоки сандъчета и всички ученици пристъпиха с любопитство напред. Стотина малки китки с моравозелен цвят растяха вътре на редове. Те не направиха някакво особено впечатление на Хари, който нямаше и най-малката представа какво е искала да каже Хърмаяни с „вика“ на мандрагората.