Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

Хари много се зарадва на звънеца за обяд. Чувстваше мозъка си като изцеден. Всички излязоха от стаята и той остана само с Рон, който яростно удряше пръчката си върху чина.

— Глупаво… ненужно… нещо…

— Пиши да ти пратят нова — предложи Хари, когато пръчката изстреля цял залп от ракети.

— Да, да, че да получа ново конско — каза Рон, напъхвайки съскащата вече вълшебна пръчка в ученическата си чанта. — „Сам си си виновен, че пръчката ти се е счупила…“

Слязоха долу на обяд, но настроението на Рон изобщо не се подобри, когато Хърмаяни им показа цяла шепа идеални копчета за палто, които бе изработила в час по трансфигурация.

— Какво имаме днес следобед? — побърза Хари да смени темата.

— Защита срещу Черните изкуства — тутакси отвърна Хърмаяни.

— Защо си оградила всички часове при Локхарт със сърчица? — попита Рон, като дръпна от ръцете й програмата.

Хърмаяни си грабна обратно програмата и силно се изчерви.

Като приключиха с обяда, излязоха навън под облаците, надвиснали над двора. Хърмаяни седна на едно каменно стъпало и заби нос в „Екскурзии с вампири“. Хари и Рон стояха и си говореха за куидич, когато Хари усети, че някой го наблюдава настойчиво от няколко минути. Като се обърна, той видя, че дребничкото момче с мишосивата коса, което бе видял снощи да си слага Разпределителната шапка, го гледа като хипнотизирано. То стискаше в ръце нещо подобно на обикновен фотоапарат, какъвто ползват мъгълите, и щом срещна погледа на Хари, силно се изчерви.

— Извинявай, Хари! Аз съм… аз съм Колин Крийви — каза момчето, като едва си поемаше дъх, и плахо пристъпи напред. — И аз съм в „Грифиндор“ Може ли… удобно ли е да… да ти направя снимка? — попита той и вдигна апарата си с надежда.

— Снимка ли? — механично повтори Хари.

— Ами за доказателство, че те познавам — обясни Колин Крийви разпалено и се приближи към Хари. — Знам всичко за теб. Всички за това говорят. Как си оцелял, когато Ти-знаеш-кой се опитал да те убие, и как той изчезнал и как все още имаш белег като мълния върху челото си. — Погледът му бързо се плъзна по челото на Хари. — А едно момче от моята спалня казва, че ако проявя филма в една особена отвара, снимката ще се движи.

Колин си пое дълбоко дъх на пресекулки от възбуда и продължи:

— Ама тук е шеметно, нали? Преди да получа писмото от „Хогуортс“, не съм и предполагал, че ония странни неща, които можех да правя, са магии. Баща ми е млекар и съвсем не му се вярваше. Но сега ще му изпратя цял куп снимки. А чудесно би било да има и една твоя — и той умолително погледна Хари. — Може ли твоят приятел да ни снима двамата заедно? А после да се подпишеш на снимката, а?

— О, автографи! Ще раздаваш автографи, така ли, Потър?

Висок и режещ, гласът на Драко Малфой отекна из двора. Беше застанал точно зад Колин, охраняван, както навсякъде в „Хогуортс“, от двамата грамадни бандити Краб и Гойл.

— Всички да се наредят на опашка! — ревна Малфой към насъбралите се. — Хари Потър ще раздава автографи!

— Не е вярно! — ядоса се Хари и стисна юмруци. — Млъкни, Малфой!

— Ти просто завиждаш — изписка Колин, целият горе-долу колкото шията на Краб.

— Да завиждам ли? — попита Малфой, който нямаше нужда да вика повече, защото половината двор го слушаше. — За какво? Не желая гадни белези по лицето си, благодаря. Лично аз не смятам, че като ти разцепят главата, ставаш нещо особено.

Краб и Гойл се хилеха глупашки.

— Яж охлюви, Малфой — намеси се гневно Рон, а Краб заразтърква застрашително изпъкналите си като кестени кокалчета.

— Внимавай, Уизли! — озъби се Малфой. — Не си търси белята, да не се наложи да идва майка ти да те прибира от училище. — И като престори гласа си, издекламира пронизително: — „Ако си подадеш носа извън линията на приличието…“

Групичка петокурсници от „Слидерин“ шумно се изсмяха.

— Един автограф и за Уизли, Потър — кривеше се Малфой. — Може да струва повече от цялата къща на родителите му.

Рон изплющя във въздуха с бинтованата си пръчка, но в този момент Хърмаяни шумно затвори „Екскурзии с вампири“ и прошепна:

— Внимавайте!

— Какво става тук, какво става тук? — Гилдрой Локхарт крачеше към тях и полите на тюркоазенозелените му одежди се полюшваха зад него. — Кой раздава автографи?

Хари започна да обяснява, но беше прекъснат, когато Локхарт преметна ръка през раменете му и забоботи весело:

— Нямаше нужда да питам! Ето че пак се срещаме, Хари.

Прикован до Локхарт и изгарящ от срам, Хари видя как Малфой изчезна назад в тълпата със своята подигравателна усмивка.