Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

Той само широко отвори очи. Едва след като беше чул въпроса, това му се видя най-естественото нещо, което са можели да направят.

— Аз… аз не се сетих…

— Това ми е ясно — заключи професор Макгонъгол.

На вратата се почука и Снейп отвори с явно задоволство. На прага стоеше директорът на училището професор Дъмбълдор.

Хари се вцепени. Дъмбълдор бе необичайно мрачен. Той ги погледна отгоре надолу над твърде гърбавия си нос и тогава на Хари му се дощя двамата с Рон да са все още под клоните на Плашещата върба.

Настана продължително мълчание. Наруши го Дъмбълдор:

— Моля, обяснете ни защо постъпихте така — тихо каза той.

По-добре да беше им се скарал. Хари не можеше да понесе разочарованието в гласа му. Кой знае защо, той не бе в състояние да погледне Дъмбълдор в очите и затова сякаш говореше на колената си. Разказа на Дъмбълдор всичко, освен това, че омагьосаната кола е собственост на господин Уизли — сякаш двамата с Рон случайно бяха намерили една летяща кола, паркирана пред гарата. Знаеше много добре, че професорът веднага ще усети хитруването, но Дъмбълдор не зададе никакви въпроси за колата. Когато Хари свърши, той просто продължи да ги гледа изпитателно през очилата си.

— Ще отидем да си приберем нещата — каза Рон с безнадеждност в гласа.

— За какво говориш, Уизли? — изненада се професор Макгонъгол.

— Ами… ще ни изключите, нали? — каза Рон.

Хари бързо погледна към Дъмбълдор, който каза:

— Точно днес не, Уизли. Но трябва да ви покажа колко сериозно е това, което сте сторили. Още тази вечер ще пиша на семействата ви. Длъжен съм да ви предупредя, че ако направите нещо подобно още веднъж, няма да имам друг избор, освен да ви изключа.

Снейп гледаше като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не съществува. Той се покашля и напомни:

— Професор Дъмбълдор, тези момчета са нарушили Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничествата от невръстни, нанесли са сериозни поражения на древно и ценно дърво… и действия от подобен род трябва да…

— Професор Макгонъгол взема решението за наказанието на тези момчета, Сивиръс — кротко му отвърна Дъмбълдор. — Те са в дома, който тя ръководи, и следователно тя носи отговорността за тях. — После се обърна към професор Макгонъгол: — Трябва да се връщам на тържеството, Минерва, за да направя няколко съобщения. Хайде, Сивиръс, да опитаме един много апетитен сладкиш с яйчен крем.

Снейп стрелна Хари и Рон с жлъчен поглед, докато Дъмбълдор го извеждаше почти насила от кабинета му. Двете момчета останаха с професор Макгонъгол, която все още ги гледаше като разгневен орел.

— Добре е да идеш в болничното крило, Уизли, че целият си в кръв.

— Нищо ми няма — каза Рон и бързо избърса с ръкав раната над окото си. — Професоре, много ми се искаше да видя как ще разпределят сестра ми…

— Разпределителната церемония свърши — каза професор Макгонъгол. — Сестра ти също е в „Грифиндор“.

— Ооо, чудесно! — каза Рон.

— А като говорим за „Грифиндор“… — започна остро професор Макгонъгол, но Хари я прекъсна:

— Професоре, когато взехме колата, срокът още не беше започнал, така че… Така че „Грифиндор“ всъщност няма да бъде лишен от точки, нали? — завърши той, гледайки я умолително.

Професор Макгонъгол го прониза с остър поглед, но той беше сигурен, че е готова да се усмихне. Във всеки случай устните й вече не изглеждаха така тънки.

— Няма да отнемам точки от „Грифиндор“, но вие и двамата ще бъдете наказани с допълнителен труд.

Хари не очакваше да се отърват така леко. И какво от това, че Дъмбълдор щеше да пише на семейство Дърсли? Те просто щяха да останат разочаровани, че Плашещата върба направо не го е размазала.

Професор Макгонъгол отново вдигна пръчката си и я насочи този път към бюрото на Снейп. Нещо пукна и се появиха голямо блюдо със сандвичи, две сребърни чаши и кана леден сок от тиква.

— Нахранете се тук и отивайте направо в спалното крило — поръча им тя. — Аз също трябва да се върна на празненството.

Когато вратата се затвори зад нея, Рон подсвирна тихо и продължително.

— Мислех, че с нас е свършено — каза той, грабвайки сандвич.

— И аз — каза Хари и направи същото.

— Ама и ние имахме един късмет! — фъфлеше Рон с пълна с пиле и шунка уста. — Фред и Джордж трябва да са летели с тая кола поне пет-шест пъти и никакъв мъгъл не ги е видял. — Той преглътна и отново отхапа голяма хапка. — Ама защо всъщност не можахме да минем през бариерата?