Джоан Роулинг - Хари Потър и стаята на тайните

— Също и при мен — потвърди Боргин с дълбок поклон.

— В такъв случай… да се върнем към моя списък — кратко каза Малфой. — Аз бързам, Боргин. Имаме важна работа и на друго място днес.

И те започнаха да се пазарят. Хари напрегнато следеше как Драко идва все по-близо и по-близо до неговото скривалище, разглеждайки предметите за продан. Той спря пред едно дълго навито въже за бесене и прочете, доволно ухилен, картичката, поставена до прелестна огърлица от опали: „Внимание — не докосвай! Прокълната е — отнела е живота на деветнайсет мъгълски собственички досега.“

Като се обърна, Драко видя точно пред себе си шкафа. Приближи се… протегна ръка към дръжката…

— Готово! — обяви господин Малфой до тезгяха. — Хайде, Драко!

Хари избърса чело с ръкава си, когато Драко се обърна към баща си.

— Приятен ден, господин Боргин! Ще ви чакам утре в имението да вземете стоката.

Щом вратата се затвори, господин Боргин свали угодническата маска.

— Приятен ден и на теб, драги ми Малфой, а ако приказките са верни, не си ми продал и половината от онова, което е скрито в имението ти…

Като си мърмореше мрачно, Боргин потъна в една от задните стаи. Хари почака малко да не би да се върне и тихичко се измъкна от шкафа, мина покрай тезгяха и излезе през вратата.

Той се заоглежда наоколо, като притискаше счупените очила към лицето си. Беше се озовал на мръсна и мрачна уличка, където изглежда нямаше нищо друго, освен магазини за Черни изкуства. Онзи, който току-що бе напуснал, „Боргин и Бъркс“, беше като че ли най-големият. Точно отсреща бе изложена отвратителна колекция от сбръчкани изсъхнали глави, а две врати по-надолу в голяма клетка пълзяха гигантски черни паяци. Двама дрипави магьосници го наблюдаваха от един тъмен вход и нещо си шушнеха.

Хари усети, че го полазват тръпки, и забърза, като придържаше очилата си и се надяваше по-скоро да успее да се измъкне.

От една стара дървена табела, окачена над магазин за отровни свещи, той разбра, че се намира на улица „Мракон-али“. Това не можеше да му помогне кой знае колко, тъй като никога не бе чувал за такова място. Предположи, че не бе изрекъл достатъчно ясно пред огъня къде отива, тъй като устата му се бе напълнила със сажди от огнището. Опитвайки се да запази спокойствие, той се чудеше какво да прави.

— Ти да не си се загубил, миличък? — попита някой до ухото му и той подскочи.

Пред него стоеше стара вещица и държеше табла с нещо, което ужасно приличаше на цели човешки нокти. Подигравателната й усмивка разкриваше грозни плесенясали зъби. Хари отстъпи назад.

— О, не, благодаря — каза той. — Просто си…

— ХАРИ! К’во се мотаеш насам?

На Хари направо му подскочи сърцето. Същото се случи и с вещицата и цялата й стока от нокти се изсипа върху краката й, а докато тя ругаеше, едрата фигура на Хагрид, пазителя на дивеча в „Хогуортс“, вече крачеше към тях и гарвановочерните му очи святкаха над гъстата остра брада.

— Хагрид! — почти извика от радост Хари. — Аз се загубих! Тази летежна пудра…

Хагрид го сграбчи за яката и го дръпна от вещицата, събаряйки цялата й табла. Писъците й ги преследваха по завоите на тясната уличка, докато излязоха на слънце. В далечината Хари видя позната снежнобяла мраморна сграда — банката „Гринготс“. Хагрид го бе извел право на „Диагон-али“.

— Я, к’ъв си се омърлял! — намръщи се Хагрид и заизтупва саждите по гърба му толкова силно, че едва не го събори във варел със змейска тор пред една аптека. — Как може да се шляеш по „Мракон-али“, не разбирам… Опасно място е това, Хари… Не бива никой да те вижда тука.

— Усетих такова нещо — отвърна Хари и наведе глава да избегне нов опит на Хагрид да го изтупа. — Нали ти казах, че се загубих. А ти какво правеше там всъщност?

— А, търсех си жив унищожител на голите охлюви — отвърна небрежно Хагрид. — Съсипаха зелето на училището. Ти нали не си сам?

— Тръгнах със семейство Уизли, но се изгубих — обясни Хари. — Трябва да ида да ги намеря. Двмата поеха заедно по улицата.

— ’Що не ми отговори на писмото? — попита Хагрид, докато момчето подтичваше до него и бе принудено да прави по три крачки за всяка стъпка на гиганта.

Тогава Хари му разказа всичко за Доби и за Дърсли.

— Ах, мътните да ги ’земат тия мъгъли! — изръмжа Хагрид. — Само да съм знаел…

— Хари! Хари! Насам!

Хари вдигна поглед от краката си и видя Хърмаяни Грейнджър най-горе на бялото стълбище пред „Гринготс“. Тя хукна надолу да ги посрещне, а буйната й кестенява коса се вееше зад нея.