Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Разочарова се, че Дъмбълдор не го чака в антрето — значи трябваше да се върне отново във всекидневната.

Всички мълчаха. Дъмбълдор си тананикаше тихо и очевидно се чувстваше като у дома си, обстановката обаче бе нажежена и Хари не посмя да погледне семейство Дърсли, когато каза:

— Вече съм готов, професоре.

— Чудесно — рече Дъмбълдор. — И накрая още нещо. — Той отново се извърна към тримата Дърсли. — Както безспорно знаете, догодина Хари става пълнолетен…

— А, не! — възрази леля Петуния. Обаждаше се за пръв път, откакто Дъмбълдор беше пристигнал.

— Моля? — попита вежливо той.

— Не, не става пълнолетен. Хари е един месец по-малък от Дъдли, а Дъдърко ще навърши осемнайсет чак по-догодина.

— А! — възкликна благо Дъмбълдор. — Но ние в магьосническия свят ставаме пълнолетни на седемнайсет години.

Вуйчо Върнън промърмори „Глупава работа!“ ала Дъмбълдор не му обърна внимание.

— И така, както вече знаете, магьосникът на име Лорд Волдемор се завърна в страната. Сега магьосническото общество е в състояние на открита война. Днес Хари, когото Лорд Волдемор се е опитвал да убие нееднократно, е в по-голяма опасност, отколкото в онзи ден преди петнайсет години, когато го оставих пред вратата ви с писмо, в което разказах за убийството на майка му и баща му и изразих надежда, че вие ще се грижите за него като за роден син. — Дъмбълдор замълча и макар да не показа видими признаци на гняв и гласът му остана ведър и спокоен, Хари усети как от него лъха студ и забеляза, че тримата Дърсли са се приближили мъничко един към друг. — Вие не изпълнихте молбата ми. Никога не сте се отнасяли с Хари като със син. От вас той не е видял нищо друго, освен презрение и често пъти жестокост. Най-доброто, което може да се каже, е, че поне са му били спестени ужасните вреди, които сте нанесли на злощастното момче между вас.

И леля Петуния, и вуйчо Върнън се огледаха инстинктивно, сякаш очакваха да видят някой друг, а не Дъдли, който се беше сгушил помежду им.

— Ние… сме се държали зле с Дъдърко? Ама вие какво… — разфуча се вбесен вуйчо Върнън, но Дъмбълдор вдигна пръст, за да наложи тишина — тишина, която сякаш порази вуйчо Върнън до степен да онемее.

— Магията, която направих преди петнайсет години, осигурява на Хари мощна защита, докато все още може да нарича тази къща свой дом. Колкото и нещастен да се чувства тук, колкото и нежелан да е, колкото и лошо да се отнасяте с него, вие поне му осигурихте — макар и от немай-къде, — покрив над главата. Тази магия ще престане да действа веднага щом Хари навърши седемнайсет години, с други думи — щом стане мъж. Моля ви само за едно: да му разрешите да се завърне в къщата още само веднъж, преди седемнайсетия си рожден ден — това ще бъде залог, че дотогава защитата ще действа.

И тримата Дърсли не казаха нищо. Дъдли се беше понавъсил, сякаш още се мъчеше да се сети кога са се държали зле с него. Вуйчо Върнън изглеждаше така, сякаш нещо е заседнало в гърлото му, но виж, леля Петуния бе странно развълнувана.

— Е, Хари… време е да тръгваме — рече накрая Дъмбълдор, а после стана и поприглади дългото си черно наметало. — До нови срещи! — каза той на тримата Дърсли, но ако се съдеше по вида им, те явно предпочитаха този миг да не идва никога.

Магьосникът свали за поздрав шапката си и изхвърча от стаята.

— Довиждане! — припряно рече Хари на роднините си и последва Дъмбълдор, който бе спрял при куфара му със закрепения отгоре кафез на Хедуиг.

— Точно сега тези неща ще ни пречат — заяви Дъмбълдор и отново извади магическата пръчка. — Ще ги пратя в „Хралупата“, да ни чакат там. Но си вземи мантията невидимка… за всеки случай.

Хари я издърпа с известно затруднение от куфара, като се постара Дъмбълдор да не вижда каква бъркотия е вътре. Напъха я във вътрешния джоб на якето си, а Дъмбълдор размаха магическата пръчка и куфарът изчезна ведно с кафеза и Хедуиг. Той замахна за пореден път с пръчката и входната врата се отвори към прохладния мъглив мрак.

— А сега, Хари, да поемем в нощта по следите на този вятърничав изкусител — приключението!

От няколко дни нямаше миг, в който Хари да е бил буден и да не се е надявал отчаяно Дъмбълдор наистина да дойде и да го отведе, а сега, когато двамата тръгнаха по улица „Привит Драйв“, той определено се чувстваше неловко. Никога не беше разговарял надълго с директора извън „Хогуортс“, между тях обикновено имаше писалище. Освен това в съзнанието му постоянно нахлуваше споменът за последната им среща лице в лице, който само изостряше притесненията му: тогава Хари се беше разкрещял и на всичкото отгоре се бе постарал да изпотроши доста от най-ценните вещи на Дъмбълдор.