Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

Никога дотогава не беше вкусвал подобно нещо, но му се услади невероятно. Тримата Дърсли се спогледаха уплашено и се опитаха да не обръщат никакво внимание на чашите, което си беше голямо постижение, защото те ги побутваха леко отстрани по главите. Хари не успя да се пребори с подозрението, че Дъмбълдор се забавлява.

— Е, Хари — обърна се директорът към него, — пред нас възникна трудност, за която ние се надяваме да ни помогнеш. Под „ние“ имам предвид Ордена на Феникса. Първо обаче съм длъжен да ти кажа, че преди седмица беше намерено завещанието на Сириус — той е приписал на теб всичко, което притежаваше.

Главата на вуйчо Върнън се извърна, но Хари не го погледна, нито се сети какво друго да каже, освен:

— А, така ли! Добре.

— Като цяло всичко си е ясно — продължи Дъмбълдор. — Към сметката си в „Гринготс“ добавяш значителна сума в злато, наследяваш и цялото имущество на Сириус. Донякъде затруднително в завещанието е…

— Кръстникът му да не е умрял? — попита на висок глас от дивана вуйчо Върнън. Дъмбълдор и Хари се извърнаха и го погледнаха. Сега чашата медовина го почукваше доста настойчиво отстрани по главата, но той се опита да я отпъди. — Умрял ли е? Кръстникът му де…

— Да — потвърди Дъмбълдор. Не попита Хари защо не е споделил със семейство Дърсли. — Затруднителното е — продължи той, сякаш не са го прекъсвали, — че Сириус ти е завещал и площад „Гримолд“ номер дванайсет.

— Къща ли е наследил? — взе да подпитва алчно вуйчо Върнън, присвил малките си очички, но никой не му отговори.

— Можете и занапред да я използвате за щабквартира — предложи Хари. — Все ми е едно. Вземете я, наистина не я искам.

Ако зависеше от него, за нищо на света не би стъпил отново на площад „Гримолд“ номер дванайсет. Струваше му се, че докато е жив, ще го преследва споменът как Сириус обикаля самичък из тъмните стаи с дъх на мухъл, затворен в къща, която отчаяно искаше да напусне.

— Много щедро от твоя страна — отвърна Дъмбълдор. — Но временно сме се изнесли оттам.

— Защо?

— Ами защото — поясни Дъмбълдор, без да обръща внимание на мърморенето на вуйчо Върнън, когото упоритата чаша сега честичко почукваше отгоре по темето, — в рода Блек е прието къщата да се наследява по пряка линия, от следващия мъж с името Блек. Сириус беше последният в рода, тъй като по-малкият му брат Регулус е починал преди него, а и двамата нямаха деца. Той е заявил недвусмислено, че държи къщата да стане твоя, но е напълно възможно върху нея да тегне заклинание или магия, за да не се допусне тя да премине във владение на някой, който не е чистокръвен.

В съзнанието на Хари като светкавица блесна ясният образ на майката на Сириус, която пищеше и ругаеше от портрета на стената в коридора на площад „Гримолд“ номер дванайсет.

— Не се и съмнявам — рече той.

— И аз — съгласи се Дъмбълдор. — И ако такава магия съществува, собствеността върху къщата вероятно ще премине към най-възрастния от живите роднини на Сириус, което в нашия случай означава братовчедка му Белатрикс Лестранж.

Без да съзнава какво прави, Хари скочи на крака, а телескопът и маратонките върху коленете му тупнаха на пода. И таз добра, Белатрикс Лестранж, убийцата на Сириус, да наследи неговата къща!

— Не! — отсече той.

— Е, и ние очевидно предпочитаме тя да не я получава — каза спокойно Дъмбълдор. — Но нещата са твърде сложни. Не знаем например дали магиите, които самите ние направихме на къщата, за да стане неотбележима, продължават да действат и сега, когато неин собственик вече не е Сириус. Нищо чудно Белатрикс да се появи всеки момент на прага. Наложи се, естествено, да се изнесем, докато всичко се изясни.

— Но как ще разберете дали ми е разрешено да я наследя?

— За щастие има прост начин да проверим — отвърна Дъмбълдор.

Той остави празната си чаша върху масичката до фотьойла, но още преди да е сторил каквото и да било, вуйчо Върнън се разкрещя:

— Ще ги махнете ли тези проклети неща от нас?

Хари се извърна натам: и тримата Дърсли се бяха снишили с ръце върху главите, трите чаши подскачаха нагоре-надолу по черепите им, а съдържанието им хвърчеше във всички посоки.

— О, ужасно съжалявам! — рече учтиво Дъмбълдор и отново вдигна магическата пръчка. И трите чаши изчезнаха. — Но знаете ли, добрите обноски изискваха да ги изпиете.

Вуйчо Върнън имаше вид на човек, който ще се пръсне от насъбралите се в него обидни отговори. Той обаче само се сви между възглавниците по дивана до леля Петуния и Дъдли и мълчеше, впил свинските си очички в магическата пръчка на Дъмбълдор.