Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Вгражда го? Но как…

— Има заклинание, не ме питай, не знам! — отсече Слъгхорн и заклати глава като стар слон, отпъждащ досадни комари. — Имам ли вид на човек, който е опитвал… имам ли вид на убиец?

— Не, разбира се, че не, сър — побърза да каже Риддъл. — Извинявайте… Не исках да ви обидя…

— Не съм, не съм се обидил ни най-малко — кисело рече Слъгхорн. — Естествено е да проявяваш любопитство към такива неща… магьосници с определена нагласа винаги са имали влечение към тази страна на магията…

— Да, сър — каза Риддъл. — Но все пак не разбрах едно… просто от любопитство… само един хоркрукс върши ли работа? Само веднъж ли можеш да разкъсаш душата си? Няма ли да е по-добре да я разкъсаш на повече части, няма ли така да станеш по-силен? Нали седем е числото с най-голяма магическа сила, няма ли седем…

— Брадата на Мерлин, Том! — изписка Слъгхорн. — Седем! Не е ли ужасно да замисляш дори едно убийство! При всички положения… е ужасно изобщо да разделяш душата… но да я разкъсваш на седем парчета…

Сега вече Слъгхорн изглеждаше силно разтревожен: гледаше Риддъл така, сякаш за пръв път го виждаше ясно, и Хари усети, че учителят вече съжалява, задето изобщо е приел този разговор.

— Това, което обсъждаме — изпелтечи той, — са си само догадки, нали? В сферата на науката…

— Да, разбира се, сър! — съгласи се веднага Риддъл.

— И все пак, Том… не разгласявай какво съм ти казал, в смисъл… какво сме обсъждали. Хората няма да погледнат с добро око, ако разберат, че сме си говорили за хоркрукси. Тази тема е забранена в „Хогуортс“… Дъмбълдор направо ще побеснее…

— Ще мълча като гроб, сър — обеща Риддъл и си тръгна.

Преди това обаче Хари зърна лицето му — на него беше изписано същото необуздано щастие като в първия миг, когато Том беше разбрал, че е магьосник, щастие, от което красивите му черти не изпъкваха, а напротив — ставаха някак по-нечовешки…

— Благодаря ти, Хари! — рече тихо Дъмбълдор. — Да тръгваме…

Когато Хари се приземи обратно в кабинета, директорът вече седеше зад писалището. Хари също седна и зачака той пръв да заговори.

— Отдавна се надявам да се добера до това доказателство — обясни накрая Дъмбълдор. — То потвърждава предположението, по което работя, показва ми, че съм прав и тепърва трябва да се извърви дълъг път…

Изведнъж Хари забеляза, че всички някогашни директори и директорки по портретите по стените са се събудили и слушат разговора им. Един едър като канара вълшебник с червен нос дори беше извадил слухова тръба.

— Е, Хари — рече Дъмбълдор. — Сигурен съм, че си схванал какво означава онова, което току-що чухме. Том Риддъл е бил на твоята възраст плюс-минус няколко месеца, а вече е правел всичко възможно да разбере как да стане безсмъртен.

— Значи смятате, че е успял, така ли, сър? — попита Хари. — Направил е хоркрукс? И благодарение на това не е умрял, когато ме нападна? Имал е някъде скрит хоркрукс? Частица от душата му, която е била на сигурно място?

— Една… или повече части — потвърди Дъмбълдор. — Чу какво каза Волдемор: искаше да научи най-вече мнението на Хорас какво ще се случи с магьосник, който е създал повече от един хоркрукс… какво ще стане с магьосник, до такава степен решен да избегне смъртта, че е готов да извърши не едно, а няколко убийства… да разкъсва отново и отново душата си, за да я вгради в няколко хоркрукса, скрити на различни места. Никоя книга не би могла да му предостави такава информация. Поне доколкото знам аз… и сигурен съм — доколкото е знаел и Волдемор, — няма магьосник, който да е разкъсвал душата си на повече от две части. — Известно време Дъмбълдор мълча, за да събере мислите си, сетне продължи: — Преди четири години се сдобих с нещо, което разтълкувах като доказателство, че Волдемор е разкъсал душата си.

— Къде? — попита Хари. — Как?

— Ти ми го даде, Хари — уточни директорът. — Дневника, дневника на Риддъл, където се посочваше как отново да се отвори Стаята на тайните.

— Не разбирам — призна си Хари.

— Макар че не видях онзи Риддъл, който е излязъл от дневника, ти ми описа явление, каквото никога не съм виждал лично. Най-обикновен спомен, който започва да действа и да мисли сам за себе си? Най-обикновен спомен, който изсмуква живота от момичето, в чиито ръце е попаднал? Не, в онази тетрадка се беше вселило нещо много по-ужасно… къс от душа, бях почти сигурен. Дневникът беше хоркрукс. Но въпросите, които това повдигаше, бяха повече от отговорите, които даваше. Онова, което ме заинтригува и ме хвърли в смут, бе идеята, че дневникът е замислен не само като защита, но и като оръжие.