Джоан Роулинг - Хари Потър и Нечистокръвния принц

— Да, заедно са… но защо изведнъж се заинтересува толкова живо? — възкликна Хърмаяни и го погледна изпитателно.

— Просто не искам отборът ми по куидич да се разпадне отново — побърза да отговори той, но Хърмаяни продължи да го гледа подозрително и Хари изпита едва ли не облекчение, когато някой отзад го повика по име и той си намери оправдание да й обърне гръб. — О, Луна, здравей!

— Ходих да те търся в болничното крило — обясни тя, като бърникаше в чантата си. — Но ми казаха, че са те изписали…

Извади нещо, което приличаше на зелен лук, голяма отровна гъба на точки и значителни количества от някаква чудесия с вид на камъчета от котешка тоалетна, които пъхна в ръцете на Рон, та да може да измъкне доста замърсен пергаментов свитък, който връчи на Хари.

— Казаха ми да ти го предам.

Свитъкът беше малък и Хари веднага се досети, че е поредната покана за урок при Дъмбълдор.

— Довечера — оповести той на Рон и Хърмаяни, след като разгъна свитъка.

— На последния мач направи страхотен коментар — каза Рон на Луна, докато тя си прибираше лука, отровната гъба и камъчетата.

Момичето се усмихна отнесено.

— Подиграваш ми се, нали? — попита то. — Всички твърдят, че съм коментирала ужасно.

— Не, сериозно говоря — увери я Рон без следа от присмех. — Не помня друг коментар да ми е харесвал толкова. Какво е това, между другото? — попита той, след като вдигна нещото с вид на зелен лук на равнището на очите си.

— О, това е стражеви корен! — обясни тя, като напъха камъчетата от котешка тоалетна и отровната гъба обратно в чантата си. — Задръж го, ако искаш, предпазва от дългокраки риби гълтачи.

И си тръгна, оставяйки Рон да се гърчи от смях и да стиска в ръка стражевия корен.

— Знаете ли, тая Луна ми става все по-симпатична — заяви той, като поеха отново към Голямата зала. — Знам, че е чалната, но не е ли прекрасно, че…

Внезапно Рон млъкна. В долния край на мраморното стълбище стоеше Лавендър Браун, която приличаше на буреносен облак.

— Здравей! — рече той притеснен.

— Да вървим — промърмори Хари на Хърмаяни и двамата забързаха нататък, първо обаче чуха как Лавендър пита:

— Защо не ми каза, че днес те изписват? И защо тая беше с теб?

Когато след половин час се появи на закуска, Рон изглеждаше и обиден, и ядосан и макар че седна до Лавендър, Хари изобщо не ги видя да си проговорят. Хърмаяни се държеше сякаш изобщо не й прави впечатление, но един-два пъти Хари видя на лицето й необяснима ехидна усмивчица. Целия ден тя изглеждаше в особено добро настроение, а вечерта дори склони в общата стая да прегледа (с други думи — да допише) съчинението на Хари по билкология — нещо, което дотогава най-категорично отказваше, защото знаеше, че после Хари ще даде и на Рон да препише.

— Много ти благодаря, Хърмаяни — рече той и нервничко я потупа по гърба, защото си погледна часовника и видя, че наближава осем часът. — Виж какво, трябва да бързам, ще закъснея за Дъмбълдор…

Тя не отговори, само зачеркна някак уморено няколко от по-слабите му изречения. Ухилен, Хари се провря през дупката в портрета и се отправи към кабинета на директора. Щом чу за карамелизирани еклери, грозилището от водоливника отскочи встрани, а Хари изкачи спираловидната стълба, като взимаше по две стъпала наведнъж, и почука на вратата точно когато часовникът зад нея удари осем пъти.

— Влез — извика Дъмбълдор, но докато Хари се пресягаше да натисне дръжката на вратата, тя рязко се отвори отвътре.

Пред него застана професор Трелони.

— Аха! — провикна се тя и след като примигна няколко пъти срещу момчето иззад увеличаващите стъкла на очилата си, го засочи театрално. — Ето каква била причината да ме изхвърлите толкова безцеремонно от кабинета си, Дъмбълдор!

— Драга ми Сибила — рече донякъде отчаяно Дъмбълдор, — изобщо не става дума да ви изхвърлям най-безцеремонно от където и да било! Хари наистина е повикан за този час, а и не смятам, че имаме какво повече да си кажем…

— Прекрасно! — заяви като силно наранен човек професор Трелони. — Щом не желаете да отпратите крантата самозванец, така да бъде… вероятно ще намеря училище, където дарбата ми ще бъде оценена по-подобаващо…

Тя профуча покрай Хари и се скри надолу по спиралната стълба, по едно време се чу как се препъва и Хари предположи, че е стъпила на някой от своите влачещи се шалове.

— Затвори вратата, ако обичаш, и седни, Хари — покани го доста уморено Дъмбълдор.

Момчето се подчини и докато сядаше на обичайното си място пред писалището на директора, забеляза, че между тях отново е сложен мислоемът, както и поредните две кристални шишенца, пълни с въртящи се спомени.